на костите. После отстъпи и засне акациите в по-едър план.
Отдалеч чу слабото изсвирване на доктор Гайо. Бош се зае с жълтата полицейска лента. Овърза края й около едно от дърветата, после огради периметъра, включващ акациите. Трябваше да се върне тук на сутринта и затова се огледа за нещо, което да използва като маркировка. Избра един храст градински чай и го обви няколко пъти с лентата.
Вече беше почти тъмно. Той хвърли още един поглед, но му беше ясно, че работата ще се свърши само с много грижлив оглед на сутринта. С малкото ножче на ключодържателя си започна да реже еднометрови парчета от рулото на лентата.
Тръгна надолу, като връзваше парчета лента по клоните на дърветата и храстите. Чу откъм улицата гласове и ги използва за ориентир. В един момент меката земя внезапно поддаде и той се строполи върху един бор, който разкъса ризата му и го одра.
Няколко секунди Бош не помръдна. Помисли, че може да си е пукнал някое ребро отдясно, защото като дишаше, го болеше. Изпъшка и бавно се изправи, като се подпираше на дървото.
Бавно слезе на улицата и видя доктор Гайо, кучето и още един мъж. Двамата мъже се стреснаха, като забелязаха кървавото петно на ризата му.
— Какво Ви е? — извика Гайо.
— Нищо. Паднах.
— Ризата Ви… цялата е в кръв!
— Това е част от работата ми.
— Дайте да Ви прегледам.
Докторът се приближи, но Бош вдигна ръце.
— Нищо ми няма. Кой е този човек?
— Аз съм доктор Улрих — каза другият мъж. — Живея ей там. — И посочи къщата в съседство с обраслия парцел.
— Дойдох да видя какво става.
— За момента нищо. Но горе е мястото, където е извършено престъпление и то трябва да се огледа. Утре сутринта. От вас двамата искам да не ходите там и да не разказвате на никого за това. Двамата кимнаха.
— Освен това, докторе, не пускайте кучето няколко дни. Сега трябва да сляза до колата, за да се обадя по телефона.
Господин Улрих, ще трябва да разговаряме с вас утре. Тук ли?
— Разбира се. По всяко време. Работя вкъщи.
— Какво?
— Пиша.
— Добре. Значи ще се видим утре.
Бош тръгна по улицата, доктор Гайо и кучето го последваха.
— Наистина трябва да погледна раната ви — настоя Гайо.
— Нищо й няма.
Бош погледна наляво — стори му се, че видя бързото спускане на перде в къщата, покрай която минаваха.
— Ами както ходите… май сте си наранили ребро — каза Гайо. — Може и да сте го счупили. Може би дори повече от едно.
Бош си помисли за малките тънки кости, които беше видял преди малко под акациите, и каза:
— Няма какво да направите за ребрата ми, независимо дали са счупени, или не.
— Ще ги превържа и ще дишате по-леко. И ще се погрижа и за раната ви.
Бош се предаде.
— Добре. Докато си вадите нещата, аз ще си извадя другата риза.
След няколко минути докторът почисти дълбоката драскотина на гърдите на Бош и стегна ребрата му в превръзка. Това наистина намали болката, но не я премахна съвсем. Гайо каза, че вече нямал право да пише рецепти, но съветът му беше Бош да не пие нищо по-силно от аспирин.
Бош се сети, че са му останали още обезболяващи таблетки от времето, когато му вадиха мъдрец преди няколко месеца и каза:
— Ще се оправя. Благодаря, че ми помогнахте.
— Няма защо.
Бош облече чистата си риза. Гледаше как Гайо прибира нещата в чантичката си за оказване на първа помощ. Зачуди се колко ли време е минало, откакто докторът е имал пациент.
— Откога сте пенсионер?
— Следващият месец ще стане година.
— Работата липсва ли Ви?
Гайо се обърна към него, Потрепването беше изчезнало.
— Естествено. Не че ми липсва нещо конкретно, свързано с работата, но тя правеше живота ми по- различен.
Бош си помисли как Джулия Брашър беше описала работата в отдел „Убийства“ и кимна, че разбира какво има предвид Гайо.
— Споменахте, че горе сте намерили следи от престъпление…
— Да. Намерих още кости. Трябва да се обадя, за да разбера как ще процедираме. Мога ли да използвам телефона ви? Мисля, че мобилният ми няма връзка тук.
— Да в каньона няма връзка. Ползвайте телефона на бюрото, аз ще ви оставя на спокойствие.
Докторът излезе, а Бош седна зад бюрото. Кучето лежеше на земята до стола. Вдигна поглед и, изглежда, се стресна от факта, че мястото на господаря му е заето от друг човек.
— Беда — каза той, — мисля, че днес ти напълно оправда името си.
Посегна да я погали, но кучката изръмжа и Бош бързо си дръпна ръката. Явно нещо в обучението на животното или в самия него предизвикваше враждебна реакция.
Бош вдигна слушалката, свърза се с лейтенант Грейс Билетс и й обясни какво се е случило на Уъндърланд Авеню и какво е намерил на хълма.
— Колко време мислиш, че са престояли костите? — попита Билетс.
Бош погледна снимката, която беше направил в близък план. Качеството беше лошо — използването на светкавица от такова разстояние я беше преекспонирало.
— Не знам. Бих казал, години.
— Значи нямаме пресни следи, така ли?
— Може да има прясно разкрити, но не и оставени там отскоро.
— Това искам да кажа. Мисля, че каквото и да има на хълма, няма да избяга и може да почака до утре.
— И аз мисля така — каза Бош.
Тя замълча за малко, после продължи.
— Този тип случаи, Хари…
— Какво?
— Те ни струват адски много — като пари и хора… и са най-трудните за разплитане, ако бъдат разплетени някога.
— Добре, ще се кача пак горе и ще заровя костите. После ще кажа на доктора да не пуска кучето си от каишката.
— Стига, Хари, знаеш какво искам да кажа. — Тя въздъхна. — Първият ден на годината е и започваме с лошо.
Бош замълча, за дай даде възможност да преглътне горчивия хап на административните си задължения. Не й отне много време — това беше едно от нещата у нея, които му харесваха.
— Добре. Нещо друго днес?
— Не много. Две самоубийства е всичко досега.
— Кога започваш утре?
— Искам да съм там рано. Ще звънна тук-там и ще видя какво може да се задвижи. Ще дам костта,
