отиде.
— Не съм сигурен, че ще издържите на темпото й.
— Оставете това на мен, докторе.
— Тогава насам.
Изкачиха се по Уъндърланд Авеню до кръга за обръщане, с който свършва улицата. Брашър махна на другия полицай в колата и се присъедини към тях.
— Знаете ли, този път е свързан с неприятна история — каза Гайо. — Преди няколко години един човек беше проследен до вкъщи от Холивуд Боул и след това убит при грабеж.
— Спомням си — каза Бош. Знаеше, че разследването по този случай още не е приключено, но не го спомена. Не беше мястото и времето за това.
Доктор Гайо се движеше неприсъщо енергично за възрастта и вида си. Остави на кучето да определи темпото и скоро се озова на няколко крачки пред Бош и Брашър.
— Къде беше? — попита я Бош.
— Моля?
— Каза, че си нова в Холивудското управление. Къде си била преди това?
— А, разбрах. В академията.
Отговорът го изненада. Той я погледна пак и си помисли, че ще трябва да преразгледа оценката си за възрастта й. Тя кимна и каза: — Знам, стара съм. Бош се сконфузи.
— Не съм казал такова нещо. Просто мислех, че си била някъде другаде. Не приличаш на новобранец.
— Започнах да се обучавам на трийсет и четири.
— Сериозно? Виж ти.
— Аха. Малко късно ми влезе мухата в главата.
— Какво си правила дотогава?
— О, най-различни неща. Главно пътувах. Отне ми доста време да си изясня какво точно искам. И искаш ли да знаеш с какво желая да се занимавам най-много?
Бош я погледна.
— С какво?
— С каквото и ти. С убийства.
Той не знаеше какво да отговори, така че каза:
— Е, успех.
— Не мислиш ли, че това е работата, която ни задоволява в най-голяма степен? Вземи например това, с което се занимаваш ти — отърваваш мешавицата от най-гадните хора.
— Мешавицата?
— Обществото.
— Е, от известна гледна точка е така. — Настигнаха доктор Гайо, който беше спрял с кучето на кръга за обръщане.
— Това ли е мястото?
— Да. Тук я пуснах. Тя се изкачи оттам.
Той посочи един обрасъл парцел, който започваше от нивото на улицата и стръмно се изкачваше към хълмовете. Виждаше се голям водосточен канал, което обясняваше защо мястото никога не е било застроявано. Общинска собственост, използвана за направляване на водите, оттичащи се на улицата по време на бури. Много от улиците в каньона бяха дъна на потоци и лесно биха си върнали първоначалния вид по време на дъжд, ако нямаше такава система.
— Ще се изкачите ли? — попита докторът.
— Ще се опитам.
— Ще дойда с теб — каза Брашър.
Бош я погледна, после чу звука на приближаваща се кола и се обърна. Беше патрулката. Спря до тях и Еджууд свали прозореца.
— Повикване, Брашър. БС. — И кимна към мястото до себе си, Брашър се намръщи, после каза на Бош.
— Мразя битовите скандали.
Бош се усмихна. Той също ги мразеше, особено когато завършваха с убийство.
— Много добре те разбирам.
— Е, може пак да се видим някой ден. — Тя тръгна да заобиколи колата.
— На — каза Бош и й подаде фенерчето.
— Имам друго в колата — каза тя, — Ще ми го върнеш следващия път.
— Сигурно? — За момент се изкуши да й поиска телефона, но не го направи.
— Съвсем. Успех.
— И на вас. И внимавайте.
Тя му се усмихна и се качи в колата. Бош се обърна към доктор Гайо и кучето.
— Привлекателна жена — каза Гайо.
Бош не отговори, но се зачуди дали коментарът му не е заради начина, по който бе говорил с Брашър. Надяваше се да не е било чак толкова очевидно.
— Хайде, докторе — каза той. — Пускайте кучето, а аз ще се опитам да го следвам.
Гайо отвърза каишката и потупа кучето по гърдите.
— Хайде, намери кокала! Намери кокала!
Кучето се втурна в гората още преди Бош да е успял да направи и крачка.
— Е, явно имахте право, докторе — засмя се Бош и се обърна, за да се увери, че патрулната кола е потеглила и Брашър не е станала свидетел на гледката.
— Да й свирна?
— Не. Ще вляза в гората и ще се опитам да я настигна.
3.
В гората беше тъмно, въпреки че слънцето още не се бе скрило — короните на боровете спираха светлината. С помощта на фенерчето Бош се закатери по склона натам, където чуваше кучето да се провира през храсталаците. Трудна работа. Земята беше покрита с дебел пласт борови иглички, които поддаваха под краката му, когато се опитваше да ускори темпото по нагорнището. Скоро ръцете му станаха лепкави от смолата по клоните, за които се хващаше.
Отне му почти десет минути да се изкатери трийсетина метра по хълма. После наклонът намаля, високите дървета се разредиха и светлината си пробиваше път по-успешно. Бош се огледа за кучето, но не го видя, обърна се и викна:
— Доктор Гайо? Чувате ли ме?
— Да, чувам ви.
— Свирнете на кучето си.
Прозвуча изсвирване от три тона. Звукът беше ясен, но слаб — дърветата и храстите бяха за него същото препятствие, както и за светлината. Бош повтори изсвирването и след няколко опита му се стори, че го е налучкал. Но кучето не се появи.
Бош продължи напред, като се придържаше към равното — нали ако някой иска да зарови нечий труп, ще го направи на равно, а не на някой склон. Стигна до група акации и веднага забеляза, че земята е разравяна наскоро — от животно или с някакъв инструмент. Разбута с крак част от пръстта и съчките — и разбра че не са съчки.
Коленичи и заразглежда на светлината на фенерчето малките кафяви кости в пръстта. Като че ли бяха кости на ръка. Малка ръка. Детска ръка.
Изправи се и си даде сметка, че интересът му към Джулия Брашър го е разсеял. Не носеше нищо, в което да сложи костите. Ако просто ги вземеше и ги понесеше надолу, щеше да унищожи всяка възможна запазена улика.
Фотоапаратът висеше на врата му на връзка за обувки. Той го вдигна и направи няколко близки снимки
