— Не вярвам — каза тя. — Искам да знам дали е Артър. Част от мен желае да е той, за да се приключи веднъж завинаги. Но още повече ми се иска да не е той. Да е жив, може би с ново семейство, на някое ново място.
— Разбирам ви — каза Бош. — Ще се видим утре сутринта.
22.
Въпреки усилията си Бош пристигна във Венис с повече от половин час закъснение. Положението се усложни от безплодното търсене на място за паркиране. За щастие, закъснението му не беше основната грижа на Джулия Брашър, която се намираше в разгара на кухненските си занимания. Каза му да пусне някаква музика и да си налее вино от отворената бутилка върху масичката за кафе. Без да го прегръща или целува. Но все пак си личеше, че охлаждането е преминало. Изглежда, гафът от предишната вечер беше забравен.
Бош избра запис на живо от концерт на „Бил Евънс трио“ в Ню Йорк. Имаше този диск и прецени, че е подходящ за спокойна вечеря. Наля си вино, заразхожда се из стаята и я заразглежда.
Полицата на камината беше отрупана с малки снимки, на които не беше имал възможност да обърне внимание досега. Някои заемаха по-видно място от други. Не на всички бяха снимани хора. Имаше места, снимани най-вероятно по време на пътувания. Например снимка на вулкан, бълващ пушек и разтопена лава. Или друга, подводна, на озъбената паст на акула, която, изглежда, се беше засилила точно срещу камерата и снимащия. Забелязваха се и решетките на защитната клетка, в която бе фотографът, най-вероятно Джулия Брашър.
На следващата снимка Брашър беше в компанията на двама аборигени, застанали от двете й страни, нейде из австралийската пустош. Имаше и още снимки в най-различни екзотични местности, които Бош не можеше да познае от пръв поглед. На никоя от тях Джулия не гледаше в обектива. Очите й бяха или вперени в далечината или гледаха някой от спътниците й.
Като че ли скрита зад останалите, в позлатена рамка и по-малък формат, доста по-младата Джулия Брашър се мъдреше в компанията на по-възрастен от нея мъж. Бош вдигна снимката, за да я види по-добре. Бяха в ресторант или на сватба. Джулия беше в бежова официална рокля с дълбоко изрязано деколте. Мъжът носеше фрак.
— Знаеш ли, че в Япония го смятат за бог? — провикна се Джулия от кухнята.
Бош сложи снимката на мястото й и отиде в кухнята. Днес Джулия беше с разпусната коса и той се зачуди така ли му харесва повече, или когато я е прибрала.
— Бил Еванс ли?
— Да. Всички радиостанции излъчваха само неговата музика.
— Не ми казвай, че си била и в Япония.
— Почти два месеца. Невероятна страна.
Доколкото Бош можеше да прецени, тя готвеше ризото с пиле и аспержи.
— Много вкусно мирише.
— Благодаря. Надявам се и да стане вкусно.
— И от какво си мислеше, че бягаш?
Тя го погледна през рамо.
— Какво?
— Пътуванията ти. Бягството от фирмата на татко, за да плуваш с акули и да скачаш във вулкани. От стареца ли избяга, или от фирмата му?
— Ами ако съм бягала не от, а към нещо?
— Към мъжа с фрака?
— Хари, свали си пищова и значката. Лично аз винаги го правя, когато вляза вкъщи.
— Извинявай.
Той застана зад нея и започна да разтрива врата й. Тя не възрази. Бош скоро усети как мускулите й се отпускат. Забеляза празната й чаша върху бар-плота и каза:
— Чакай малко.
Донесе бутилката, напълни чашата й и я подаде. Чукнаха се.
— За бягането — каза Брашър. — Дали от или към нещо. Няма значение.
— Какво стана с „дръж яко“?
— И за него.
— А също и за прошката и одобряването.
Бош отново почна да масажира врата й.
— Знаеш ли, цяла нощ мислех за историята ти — каза тя.
— За историята ми?
— За тунела и куршума.
— И?
— Нищо. — Тя сви рамене. — Удивителна е.
— След този ден вече не ме беше страх от тъмнината.
Сигурен бях, че няма да ми се случи нищо. Не мога да обясня защо. Което е глупаво, защото гаранции не може да има. Станах безразсъден. Което не е добре, защото ако свикнеш да си играеш с огъня, все някога ще се изгориш.
— Лекция ли ми изнасяш, Хари? Да не искаш да влезеш в ролята на обучаващ офицер?
— Не. Вече си оставих оръжието и значката до вратата.
— Добре тогава.
Тя се обърна към него и го целуна. После се отдръпна.
— Знаеш ли кое му е хубавото на ризотото? Може да го оставим във фурната, колкото си искаме.
По-късно, след като се бяха любили, Бош стана от леглото и отиде в дневната. Тя извика след него да усили фурната. Той се върна — носеше малката снимка в позлатена рамка. Легна и включи нощната лампа.
— Хари, какво правиш? Пусна ли фурната?
— Да. Кой е този мъж?
— Защо?
— Искам да знам.
— Лично е.
— Ясно ми е. Но можеш да ми разкажеш.
Тя се опита да вземе снимката, но Бош я дръпна.
— Той ли е голямата любов? Разби ти сърцето и те прогони?
— Хари, нали си свали значката.
— Да. И дрехите също.
Тя се усмихна.
— Нищо не казвам.
Лежеше по гръб, с глава на възглавницата. Бош остави снимката на нощното шкафче, прегърна я и я притисна към себе си.
— Искаш ли да си споделим тайните? На мен една и съща жена ми разби сърцето два пъти. И знаеш ли какво? Дълго държах снимката й в стаята си. После, на една Нова година, реших, че достатъчно съм я гледал, и я махнах. После ме повикаха по радиостанцията и срещнах теб…
Тя го изгледа, сякаш да открие неискреност, изписана на лицето му.
— Да — каза накрая. — Той разби сърцето ми.
— Кой е този гадняр?!
Тя се разсмя.
— Хари, ти какво си? Моят рицар-защитник ли? — Надигна се на възглавницата, откривайки гърдите си. — Работеше във фирмата. Бях наистина много влюбена — направо до уши. И тогава… тогава той реши да сложи край. И да ме предаде, като разкаже тайните ми на баща ми.
— Какви тайни?
