Бош погледна часовника си.
— Ами майка ви?
— Нея… нея вече я нямаше.
— Имате предвид, че е починала?
— Напусна ни. Артър беше трудно дете, от самото начало. Изискваше много грижи и целият товар падна върху майка ми. Не можа да се справи. Една вечер уж отиде до аптеката и просто не се прибра. Намерихме бележки от нея под възглавниците си.
— На колко години бяхте тогава? А брат ви?
— Аз на шест, а Арти на две.
— Запазихте ли бележката от майка си?
— Не. Не исках да ми напомня колко много ни е обичала, но все пак е предпочела да не е с нас.
— А Артър запази ли своята?
— Баща ми му я запази. Даде му я, когато поотрасна. Може и да я е запазил. Той не я познаваше истински и затова му беше интересно да знае повече за нея. Задавал ми е много въпроси. Не можех да му покажа нейни снимки, защото баща ми ги изхвърли, след като тя ни напусна — не искаше да му напомнят за нея.
— Знаете ли какво й се е случило? Дали е жива?
— Нямам представа. И не ме интересува.
— Как се казва?
— Кристин Дорсет Делакроа. Второто име е моминското й.
— Дата на раждане или номер на социална осигуровка?
Шийла поклати глава.
— Вашето свидетелство за раждане у вас ли е?
— Мога да го потърся.
— Оставете, ще го потърсите накрая. Баща ви ожени ли се пак, след като майка ви избяга?
— Не. И досега живее сам.
— Да е имал някога приятелка или някой, който да живее с него?
Тя го погледна с почти безжизнени очи.
— Не, никога.
Бош реши да смени темата с нещо по-малко болезнено.
— В кое училище ходеше брат ви?
— Последното беше „Братята“.
Бош си записа името и подчерта дебело буквата „Б“ — мислеше за отпечатъка на раницата на момчето. Шийла продължи:
— Частно училище за момчета с психически проблеми.
Баща ми го изпрати там. Намира се на Кресънт Хайтс, близо до Пико.
— Имал е психически проблеми?
— Не точно. Изхвърляха го от другите училища, най-вече за участие в побои.
Едгар погледна снимката най-отгоре на купчината.
— Момчето е като вейка. Той ли започваше боевете?
— Повечето пъти. Не се разбираше с другарчетата си. Скейтбордът беше единственото, което го интересуваше. Може би днес биха казали, че има проблеми с концентрирането на вниманието. Предпочиташе да е сам.
— Получавал ли е наранявания, когато се е бил?
— Понякога. Предимно синини.
— Счупвания?
— Не. Просто училищни свади.
Информацията не ги водеше натам, накъдето Бош се беше надявал в началото на разговора.
— Помните ли в какво брат ви е сложил дрехите си? В куфар, в сак?
— Мисля, че училищната си чанта. Не си беше взел учебниците.
— Помните ли как изглеждаше чантата?
— Обикновена раница. Всички имаха еднакви в „Братята“. И досега виждам хлапета да се разхождат по Пико с раници, на които е изписано „Б“.
— Да се върнем към скейтборда. Сигурна ли сте, че го е взел?
— Абсолютно.
Бош реши да привърши с този първи разговор, за да се съсредоточи върху идентифицирането. Ако се потвърдеше, че костите са на Артър Делакроа, можеха да се върнат при сестра му.
Голихър беше споменал, че раните по костите са резултат от системно малтретиране. Можеха ли пък да са резултат от училищни схватки и каране на скейтборд? Не беше подходящ момент за отваряне на темата за физическо насилие вкъщи — дъщерята можеше да се отприщи и да разкаже грозни истории за баща си. Бош смяташе да спре дотук и да се върне по-късно, с по-ясна представа за случая и по-прецизен план за по-нататъшното разследване.
— Скоро свършваме, Шийла. Само още няколко бързи въпроса. Имаше ли Артър приятели? Най-близък приятел, на когото би могъл да се доверява?
— Не бих казала. Беше единак.
Бош кимна и се приготви да затвори тефтера си, но тя продължи:
— Имаше едно момче, с което ходеха заедно да карат скейтборд. Джони Стоукс. Живееше някъде около Пико.
Беше по-голям от Артър, но бяха в един и същи клас. Баща ми беше сигурен, че пуши трева. Затова не ни харесваше, че са приятели.
— „Ни“? Имате предвид и себе си?
— Баща ми беше силно притеснен.
— Някой от вас разговарял ли е с Джони Стоукс след изчезването на Артър?
— Същата вечер баща ми му се обади, но той каза, че не бил виждал Арти. На следващия ден, когато отиде до училището да пита за него, каза, че пак бил говорил с Джони Стоукс.
— И?
— Казал му същото, както и по телефона.
Бош си записа името и го подчерта.
— Друг приятел, за когото да се сещате?
— Не.
— Как се казва баща ви?
— Самюъл. Ще разговаряте ли с него?
— Най-вероятно.
Тя наведе поглед към стиснатите ръце в скута си.
— Има ли проблем, ако разговаряме с него? — попита Бош.
— Не. Просто не е добре. Ако се окаже, че онези кости са на Артър… По-добре е да не разбере.
— Ще го имаме предвид. Но няма да го притесняваме, ако няма положително идентифициране.
— Но ако говорите с него, той ще се досети.
— Може и да се окаже неизбежно, Шийла.
Едгар подаде на Бош друга снимка, на която Артър беше застанал до висок рус мъж. Мъжът изглеждаше някак познат на Бош. Той показа снимката на Шийла и попита:
— Това баща ви ли е?
— Да.
— Изглежда ми познат. Бил ли е някога…
— Актьор е. Беше всъщност. Участвал е в телевизионни сериали през шейсетте и в малки роли в киното по-късно.
— Недостатъчно, за да изкарва приличен доход?
— Винаги се налагаше да работи и друго. За да може да ни издържа.
Бош понечи да върне снимката в купчината, но Шийла посегна и я взе.
