24.
Шийла Делакроа живееше в квартал Миракъл Майл — на юг от Уилшир и с малко по-нисък стандарт от близкия Хенкок Парк, но все пак застроен с добре поддържани къщи — самостоятелни или близнаци, но със скромни стилистични добавки, изразяващи индивидуалност.
Апартаментът й се намираше на втория етаж на къща-близнак и беше обзаведен с имитации на пластики. Тя най-приятелски покани детективите да влязат, но каза, че може да им предложи само чай, защото религията й забранява кафето. Едгар прие с нежелание. Бош отказа и се зачуди коя ли ще е религията, забраняваща употребата на кафе.
Седнаха в хола и зачакаха домакинята да приготви чая за Едгар в кухнята. Тя им извика оттам, че има само час преди да тръгне за работа.
— С какво се занимавате? — попита Бош, когато тя донесе чашата с димящ чай и я постави пред Едгар. Делакроа беше висока жена с късо подстригана руса коса. С малко повечко килограми и доста повече грим от допустимото.
— Набирам актьори за най-различни продукции — отвърна тя и се настани на дивана. — Най-вече за по-малките студиа, понякога и за телевизията. Всъщност точно тази седмица работя по един полицейски сериал.
Едгар отпи от чая, понамръщи се и огледа етикета на пакетчето.
— Плодов е — каза Делакроа. — Ягода и дарджилинг. Нали е чудесен?
Едгар остави чашата на масичката.
— Става.
— Госпожице Делакроа, след като сте в развлекателния бизнес, познавате ли случайно господин Николас Трент?
— Моля ви, наричайте ме Шийла. Името ми звучи познато, но не мога да го свържа с определен човек. Актьор ли е, или е в моя бизнес?
— Нито едно от двете. Това е мъжът от Уъндърланд. Декораторът.
— О, този по телевизията, самоубиецът. Ясно защо името ми прозвуча познато.
— Значи не сте го чували покрай работата?
— Не.
— Всъщност не трябваше да започна с въпроси за него. Разкажете ни за брат си. Имате ли негова снимка, която бихме могли да видим?
— Да. — Тя стана и отиде зад гърба на Бош до един шкаф, върху който бяха подредени фотографии, също както на камината на Джулия Брашър. — Ето го. — Подаде една снимка в рамка на Бош.
На снимката момче и момиче седяха на стълби — същите, които детективите бяха изкачили на идване към жилището й. Момчето беше доста по-дребно от момичето. И двете деца се усмихваха, както очевидно ги бяха инструктирали преди да ги щракнат — с показване на всичките зъби. Бош | подаде снимката на Едгар и пак се обърна към Делакроа.
— Тук ли е правена?
— Това е домът, в който израснахме.
— Артър оттук ли изчезна?
— Да.
— Нещата му все още тук ли са?
Жената се усмихна тъжно и поклати глава:
— Дадох ги за благотворителни разпродажби в църквата, много отдавна.
— Коя църква?
— Уилширската Църква на Природата.
— Те ли са, които не ви разрешават кафе? — попита Едгар, като остави снимката до чашата си.
— Нищо, съдържащо кофеин.
— Имате ли други негови снимки?
— Разбира се. Цяла кутия.
— Може ли да ги разгледаме? Така, докато си говорим.
Делакроа като че ли се обърка.
— Шийла — каза Бош, — намерихме и дрехи заедно с останките. Искаме да видим снимки, за да потърсим съвпадения. Ще ни е от помощ.
— Разбирам. Ей сега ще я извадя от килера.
Докато я чакаха да се върне, Едгар се наведе към Бош и прошепна:
— Тоя църковен чай има вкус на пикня.
— Откъде ти е познат вкусът? — прошепна му Бош в отговор.
Преди Едгар да измисли какво да каже, Шийла Делакроа се появи със стара кутия за обувки. Беше пълна със снимки.
— Не са подредени, но той е на повечето от тях.
Бош направи знак на партньора си да се заеме с разглеждането на снимките, докато той задава въпросите.
— Защо не ми разкажете за брат си и изчезването му?
— Четвърти май, хиляда деветстотин и осемдесета. Не се прибра от училище. Това е всичко. Помислихме, че е избягал от къщи. Споменахте, че сте намерили и дрехи при останките. Баща ми прегледа чекмеджетата му и каза, че е взел дрехи. Това ни накара да мислим, че е избягал.
Бош си записваше в тефтера.
— Споменахте, че няколко месеца преди това се е наранил, докато карал скейтборд.
— Удари си главата и се наложи операция.
— Когато изчезна, взе ли дъската?
— Много отдавна беше… всичко, което помня, е, че беше влюбен в тази дъска. Така че най-вероятно я е взел. Но си спомням със сигурност само за дрехите.
— Обадихте ли се в полицията?
— Баща ми се обади, сигурна съм.
— Не можах да намеря никакъв документ, удостоверяващ, че е имало такова обаждане. Напълно сигурна ли сте в това?
— Аз закарах баща си до полицията тогава.
— В Уилшир?
— Мисля, че да. Не си спомням точно.
— Шийла, къде е баща ви? Жив ли е?
— Живее във Вали. Но напоследък не е добре.
— Къде във Вали?
— Ван Найс. Паркингът за каравани „Манчестър“.
Мястото не беше от приятните за живеене.
— Пие… Откакто Артър…
Едгар подаде на Бош пожълтяла снимка на малко момче върху дъска за скейтборд, с ръце, вдигнати в усилието да пази равновесие, докато се пързаля по тротоара. На самата дъска не се различаваше почти нищо.
— Не се вижда много — каза Бош и понечи да му я върне.
— Дрехите. Блузата.
Бош се вгледа в снимката. Сива тениска с надпис „Солид Сърф“. Бош я показа на Шийла.
— Това е брат ви, така ли?
— Да.
— Спомняте ли си дали тениската, която носи на тази снимка, е била сред дрехите, които е взел?
— Не. Беше толкова… Помня само, че много си харесваше тази тениска.
Не ставаше за солидно доказателство, но все пак думите на Шийла бяха крачка в определена посока. Бош чувстваше как постепенно се приближават към идентифициране. Едгар добави снимката към купчина други, които щяха да поискат да им бъдат дадени временно.
