Бош с нищо не показа дали одобрява или не одобрява това. Каза само:
— Сега може ли да тръгваме?
— Сега може.
По-късно, когато бяха само двамата, Едгар го попита защо не е споменал за версията, че Трент се е преместил на Уъндърланд, защото е знаел за местонахождението на костите.
— Защото теорията ти за „болния мозък“ е прекалено крайна, за да бъде споделяна извън тази стая за момента. Ако стигне до Ървинг, още на същия ден ще я видиш под формата на официално изявление за медиите и ще се превърне в основна линия на разследването. Нещо изскочи ли от кутията?
— Има това-онова.
— Какво?
— Първо, установих със сигурност адреса на Самюъл Делакроа — там е, където ни каза дъщеря му. Може да го навестим по всяко време. През последните десет години е имал две сериозни нарушения като шофьор, в момента шофьорските му права са ограничени. Проверих и номера на осигуровката му. Работи към градската управа.
— Като какъв? — Бош не скри изненадата си.
— На непълен работен ден в градския голф-клуб до района за каравани. Кара количката за събиране на топки от терена. Той е човекът, дето всеки момент може да го удари някоя топка по време на игра. Сигурно прескача един-два пъти на ден от паркинга.
— Ясно.
— Второ — Кристин Дорсет Делакроа. По номера на социалната осигуровка е Кристин Дорсет Уотърс. Адрес в Палм Спрингс. Там е отишла да се преоткрива. Ново име, нов живот и прочие.
— Провери ли за развод?
— Подала е заявление през седемдесет и трета. Момчето тогава е било на пет. Посочва психическо и физическо насилие, без да споменава подробности. Не е стигнало до съда, затова повече не се знае.
— И той не го е оспорил?
— Изглежда, са стигнали до споразумение. Получил е родителски права върху двете деца и не е оспорвал останалото. Чиста работа. Документите са само дванайсет странички. Виждал съм папки с по хиляда и двеста. Например от моето собствено дело.
— Ако Артър е бил на пет… някои от нараняванията, според антрополога, са отпреди това време.
— Бракът фактически е престанал да съществува три години преди това — живеели са разделено. Тоест, когато момчето е било на около две години, както каза Шийла.
— Нещо друго?
— Това е. Направил съм копия, ако искаш да прочетеш сам.
— Добре. Ами приятелят по скейтборд?
— Жив е и е в града. Проблемът е, че намерих трима Джон Стоуксовци на възрастта, която ни трябва. Двама живеят във Вали и досиетата им са чисти. Третият е играч. Многобройни арести за дребни кражби, кражба на кола, взлом и притежание на наркотици, за които е стигнал до педагогическа стая. Преди пет години най-накрая късметът не му помогнал и му дали две и половина години условно.
— Говори ли с наблюдаващия го? Гаранцията му тече ли още?
— Преди два месеца е изтекла. Не е известно къде е.
— По дяволите!
— Помолих да отворят биографичната му справка. Израснал е в Уилшир, от един приют в друг. От беля на беля. Той трябва да е нашият човек.
— Мислят ли, че е още в града?
— Да. Само трябва да го открием. Вече изпратих кола на последния му адрес — махнал се е оттам веднага след изтичане на гаранцията.
— И сега е волна птичка. Чудно. Трябва да го пуснем за издирване. Дай на…
— Направих го — прекъсна го Едгар. — Дадох на Манкиевич съобщение до всички патрули. Обеща да им напомня при всяко повикване. Приготвил съм и опознавателни снимки.
— Добре. — Бош беше впечатлен — обикновено Едгар не си даваше зор чак да размножава снимка на търсения за всяка патрулна кола.
— Ще го хванем, Хари. Не знам от каква полза ще ни е, но ще го намерим.
— Може да се окаже особено важен свидетел. Ако жертвата е споделяла с него, че баща му го бие, има на какво да се опрем.
Бош си погледна часовника. Беше почти два. Най-трудното за него беше чакането, независимо дали ставаше дума за получаване на лабораторни резултати, или за съдействие от колеги.
— Какви са плановете ти за довечера? — попита Бош.
— Нищо особено.
— С теб ли е детето?
— Не, само в четвъртъците. Защо?
— Мисля да отида до Спрингс.
— Сега?
— Ще говоря с бившата съпруга.
Едгар на свой ред погледна часовника си. Дори да тръгнеха веднага, нямаше да успеят да се върнат преди да е станало доста късно.
— Мога да отида и сам. Само ми дай адреса.
— Не. Идвам с теб.
— Сигурен ли си? Не е необходимо. Просто не ми се виси да чакам нещо да се случи.
— Знам, Хари. — Едгар стана и свали якето си от облегалката на стола.
— Тогава отивам да кажа на Билетс.
27.
Почти до Палм Спрингс никой от двамата не проговори. Това беше една от силните им страни като партньори — способността им да споделят мълчанието си.
Минаха покрай един вятърен агрегат. Във въздуха нямаше никакво движение. Витлата на колелото не помръдваха.
— Родителите ти развеждали ли са се? — попита Бош.
— Не — отговори Едгар и после се засмя. — Въпреки че понякога им се искаше. Но устискаха. Така се получава. Силните оцеляват.
Бош кимна. И двамата бяха разведени, но рядко обсъждаха пропадналите си бракове.
— Хари, чух за теб и малката. Разнася се.
— Ето какво било.
— Казвам само да се пазиш. Старши си й все пак.
— Знам. Все ще измисля нещо.
— От видяното и чутото за нея, струва си риска. Въпреки това трябва да си предпазлив.
Бош не каза нищо. След няколко минути минаха покрай табела, на която пишеше, че Палм Спрингс е на 15 километра. Вече се здрачаваше. Бош се надяваше да почукат на вратата на Кристин Уотърс преди да се е стъмнило съвсем.
— Хари, ти поемаш главната роля, като стигнем.
— Няма проблем. Ти можеш да играеш на надменност.
— Е, това е лесно.
Спряха на една бензиностанция и взеха карта. По нея намериха булевард „Франк Синатра“ и подкараха по него към планината до пропуска на „Маунтънгейт Истейтс“. Картата им показваше, че улицата, на която живее Кристин Уотърс, е в границите на Маунтънгейт.
Един униформен охранител излезе от пропуска и огледа таратайката им с преценяваща усмивка.
— Момчета, бая сте се отклонили от пътя.
Бош се опита да се усмихне, но заприлича на човек, току-що захапал нещо кисело.
— Така е — каза той.
