— Предлагам ти танто за танто. Забравяш за ритника в ребрата и се държиш като мъж, а аз ще забравя, че ме пръсна с оная гадост в лицето.
— Ама ребрата ми са потрошени!
— И моите очи още парят. Това беше химикал за почистване. За такова нещо прокурорът ще ти лепне нападение срещу полицай при изпълнение на служебните му задължения преди да си успял да преброиш до пет. Значи споразумяваме ли се?
Стоукс кимна, но добави:
— Каква ще е разликата? Ще кажат, че аз съм я прострелял. А аз…
— Но аз знам, че не си ти.
В очите на Стоукс проблясна слаба надежда.
— И ще им кажа точно какво съм видял.
— Окей. — Гласът на Стоукс не беше повече от шепот.
— Така че да започнем от самото начало. Защо побягна?
— Аз така си правя. Бягам. Аз съм осъждан, а ти си законът. Аз съм от тия, дето бягат.
Бош осъзна, че в цялата бъркотия не се беше сетил да претърси Стоукс. Каза му да стане, което при неговото положение означаваше да се наведе над масата, застана зад него и започна да бърка в джобовете му.
— Носиш ли игли?
— Не, никакви игли.
— Това е добре, защото не искам да се набода. Ако се набода, всякакви уговорки отпадат.
Докато претърсваше, цигарата остана между устните му. Пушекът щипеше бездруго възпалените му очи. Бош извади портфейл, ключове и навити на руло банкноти — общо 27 долара, в банкноти по 1 долар. Бакшишите на Стоукс за деня. Нищо друго. Дори да бе имал наркотици за продажба или лична употреба, ги беше изхвърлил по време на бягството си.
— Ще претърсват с кучета — каза Бош. — Ако си хвърлил някъде трева, ще я намерят и дотам си.
— Нещо не съм хвърлял. Ако намерят нещо, те са си го поставили.
— Разбира се, няма друг начин.
Бош седна на мястото си.
— Какво ти казах в самото начало? Казах: „Искам да поговорим“. Което беше самата истина. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако си беше отварял ушите.
— Ченгетата никога не идват за едното говорене. Винаги искат още нещо. — Осъжданите познаваха добре законите на улицата, не можеше да се отрече.
— Разкажи ми за Артър Делакроа.
Стоукс го изгледа объркано.
— Какво? Кой?
— Артър Делакроа. Приятелчето ти, с което сте карали скейтборд. Като деца. Помниш ли?
— Господи, това беше толкова…
— Много отдавна. Знам. Затова питам.
— Какво да разказвам? Той отдавна изчезна.
— Разкажи ми за него. Разкажи ми за изчезването му.
Стоукс сведе поглед към ръцете си и бавно поклати глава.
— Беше много отдавна. Не мога да си спомня.
— Опитай. Защо изчезна?
— Не знам. Просто не можеше повече да издържа тая отврат и избяга.
— Каза ли ти, че ще бяга?
— Не, просто избяга. Един ден просто го нямаше. И никога вече не го видях.
— Каква отврат?
— Какво имаш предвид?
— Каза, че не можел повече да понася тая отврат и избягал. За какво говориш?
— Аа, за всичките гадости в живота му.
— Неприятности вкъщи?
Стоукс се разсмя и повтори, имитирайки Бош:
— Неприятности вкъщи? Че кой ги няма?
— Имам предвид дали е бил тормозен — физически малтретиран — в къщи.
Стоукс пак се разсмя.
— Моят старец навремето по-скоро би стрелял по мен, вместо да поговорим. Когато бях на дванайсет, веднъж метна по мен пълна кутия бира. Само защото му изядох манджата, дето искаше да я изплюска. Тогава ме взеха от него.
— Много неприятно наистина, но сега говорим за Артър Делакроа. Казвал ли ти е някога, че баща му го е удрял?
— Нямаше нужда да ми казва, нали виждах синините.
Момчето ходеше непрестанно с италиански грим.
— Било е от скейтборда. Много е падал.
— Ами! Арти беше най-добрият. Само с това се занимаваше. Страхотно добър беше.
Бош чу, че на етажа се качват хора, пресегна се и заключи вратата.
— Спомняш ли си, когато Артър е бил в болница? Бил си е ударил главата. Каза ли ти, че е от скейтборд?
Стоукс смръщи вежди и сведе поглед.
— Спомням си, че главата му беше обръсната, а шевовете му можеха да стигнат за цял цип. Но не мога да си спомня какво…
Някой се опита да отвори вратата, последва силно тропа-не и се чу глас:
— Детектив Бош, аз съм лейтенант Гилмор, ПУП. Отворете.
Стоукс рязко се дръпна назад и в очите му блесна паника.
— Не! Не им давайте да…
— Млъкни! — Бош го сграбчи за яката и го дръпна към себе си. — Слушай ме, това е важно.
Тропането по вратата се поднови.
— Значи казваш, че Артър никога не е споделял баща му да го е удрял?
— Виж, отърви ме и ще кажа каквото искаш. Дадено. Баща му беше мръсник. Искаш да кажа, че Арти ми е казал, че баща му го е бил с дръжката на метлата? Ще го кажа. Искаш да е с бейзболна бухалка? Добре, ще кажа, че…
— Не искам да казваш нищо, освен истината, дяволите те взели! Казвал ли ти го е някога, или не?
Вратата се отвори. Бяха използвали ключа от пропуска. Влязоха двама мъже в костюми. Бош познаваше Гилмор. Вторият беше непознат.
— Стига толкова — заяви Гилмор. — Бош, какво правиш, по дяволите?
— Казвал ли ти е? — повтори Бош. Вторият от мъж извади от джоба си ключове и започна да сваля белезниците на Стоукс.
— Нищо не съм направил — започна да протестира Стоукс. — Не съм…
— Казвал ли ти е? — изкрещя Бош.
— Изкарай го оттук — изръмжа Гилмор на колегата си. — Сложи го в друга стая.
Вторият костюмиран избута Стоукс от стаята. Белезниците на Бош останаха върху масата. Той се беше втренчил в тях безсмислено. Стоукс не беше добавил нищо към разследването. Джулия беше простреляна за нищо.
— И какво по дяволите правеше тук, Бош? — попита Гилмор.
Гилмор потрепваше с гумичката на молива по масата. Бош никога не беше имал доверие на следовател, който си води бележките с молив. Обаче работата на ПУП се състоеше в това да нагласят фактите към картинката, която управлението желаеше да представи на широката публика. Екип на пишещи само с моливи, защото мастилото и написаното на машина не се трие.
— Значи да повторим още веднъж — каза Гилмор. — Разкажи ми пак какво направи полицай Брашър.
