Бош стисна за секунда глезена на Брашър.
— Ще се оправиш, Джулия.
— Добре, Джулия — каза вторият санитар и се наведе над нея. Носеше голяма медицинска чанта. — Аз съм Еди, а това е Чарли. Ние ще те оправим. Точно както каза приятелчето ти — ще се оправиш. Но трябва да се стегнеш. Трябва да го искаш, Джулия. Трябва да се бориш.
Тя се опита да каже нещо, но маската й пречеше. На Бош му се стори, че чу една дума — „безчувствена“.
Санитарите започнаха работата си, като Еди не спираше да й говори. Бош отиде при Стоукс, изправи го и го дръпна настрани.
— Ребрата ми са потрошени — оплака се Стоукс. — Трябва да видят и мен.
— Нищо не могат да направят за теб, така че по-добре си затваряй скапаната уста.
Приближиха се две униформени ченгета. Бош ги позна — бяха от екипа на Джулия, онези, които преди няколко вечери я насърчаваха да не унива.
— Можем да го отведем до участъка.
— Няма нужда, аз ще се оправя — каза Бош.
— Вие трябва да останете тук за ПУП, детектив Бош.
Прави бяха. Екипът, разследващ „Престрелки с участието на полицай“, скоро щеше да дойде и Бош щеше да бъде разпитан като основен свидетел. Но нямаше намерение да повери Стоукс на човек, в когото нямаше абсолютно доверие, така че го поведе нагоре по рампата.
— Чуй ме, Стоукс, искаш ли да живееш?
Младежът не отговори. Вървеше, приведен от болката в ребрата. Бош го сръга точно там, където го беше изритал Еджууд, и Стоукс изстена.
— Слушаш ли ме? — попита Бош. — Искаш ли да живееш?
— Да!
— Тогава слушай какво ти говоря. Ще те сложа в стая и няма да говориш с никой друг освен с мен. Разбра ли?
— Разбрах. Само не им давай да ме бият. Нищо не съм направил. Не знам какво стана. Тя ми каза да се обърна към стената и аз го направих. Кълна се, само…
— Млъквай! — заповяда Бош.
По рампата се спускаха още ченгета и Бош искаше по-бързо да измъкне Стоукс оттук.
Излязоха на улицата и Бош видя Едгар — говореше по мобилния си телефон и същевременно направляваше влизането на още една линейка в гаража. Бош побутна Стоукс към него.
— Тъкмо говорих с лейтенанта. Идва насам — каза Едгар.
— Супер. Къде ти е колата?
— В автомивката.
— Вземи я. Ще закараме Стоукс в участъка.
— Хари, не можем просто така да изчезнем от мястото на…
— Видя какво направи Еджууд. Трябва да закараме това лайно на безопасно място. Вземи си колата. Аз отговарям, ако има разправии.
— Дадено. — Едгар затича към автомивката.
Бош заведе Стоукс до един стълб и го закопча за него. После каза:
— Стой кротко. — Отдръпна се и прокара ръка през косата си. — Какво, по дяволите, се случи там долу?
Не осъзна, че е произнесъл гласно последния въпрос, докато Стоукс не запелтечи, че не е направил нищо.
— Млъквай. Не говоря на теб — сряза го Бош.
32.
Преведоха Стоукс през централното помещение на участъка до стая за разпити номер З, където заключиха белезниците му към стоманен пръстен, завинтен в средата на масата.
— Сега седиш и чакаш — каза Бош.
— Не ме оставяйте тук — заподсмърча Стоукс. — Те ще влязат и…
— Никой няма да влиза освен мен — отвърна Бош. — Просто стой мирно.
Двамата с Едгар излязоха от стаята и я заключиха. Бош отиде до бюрата на детективите по убийства. Помещението беше празно. Така ставаше при всяко раняване на ченге — това пазеше всеобщата вяра в екипната система. Всеки искаше да се реагира по същия начин, ако с него се случи същото.
Бош имаше нужда от цигара, от време за мислене и от отговори. Главата му беше пълна само с мисли за Джулия.
Ясно му беше, че хората от ПУП съвсем скоро ще потърсят и него, и Стоукс, така че вдигна слушалката и набра дежурната стая. Обади се Манкиевич, вероятно единственото останало ченге в участъка.
— Някакви новини? — попита Бош. — Как е тя?
— Не знам. Чувам, че е зле. Ти къде си?
— В централното. Човекът е при мен.
— Хари, какви ги вършиш? ПУП са плъзнали навсякъде. Трябва да си на мястото на произшествието. И двамата трябва да сте там.
— Да речем, че съм се опасявал от влошаване на положението. Нали ще ми кажеш веднага щом научиш нещо за Джулия?
— Дадено.
— Твоят човек, Еджууд, за малко да изкара с ритник червата на задържания. Както си беше закопчан с белезници на земята. Сигурно му е строшил четири-пет ребра.
Манкиевич мълчеше.
— Ти избираш. Мога да карам по разпоредбите или мога да те оставя ти да се разправяш с него.
— Аз ще се погрижа.
— Добре. Не забравяй да ми кажеш, ако научиш нещо. — И затвори.
— Какво ще правим със Стоукс? — попита Едгар. — И какво, мамка му мръсна, стана в оня гараж?
— Не знам. Отивам да си поговоря с тоя тип за Артър Делакроа и да видя какво мога да измъкна преди да са го докопали ПУП. Гледай да ги задържиш, като се появят.
— Разбира се. За теб ще направя чудеса от героизъм.
— Знам.
Бош тръгна към трета стая, но се сети, че Брадли от вътрешни разследвания не му е върнала касетофона, а той искаше да запише разпита на Стоукс. Така че първо влезе в апаратната към трета стая и включи камерата и касетофона и чак после отиде при арестанта.
В очите на младия мъж не беше останала и искрица живот. Преди по-малко от час той лъскаше черното беемве и си докарваше пари. В момента перспективата пред него беше връщане в затвора, и то при най- добрия изход от ситуацията. Кръвта на ченге събираше всички акули. Застреляните при опит за бягство или обесилите се по стаи като тази бяха много. Или поне така се говореше.
— Стегни се и не прави глупости — каза Бош. — Не се тиквай в устата на вълка. Разбираш ли ме?
Стоукс кимна.
Бош видя пакет „Марлборо“ в джобчето на комбинезона на Стоукс и посегна да го вземе. Стоукс трепна уплашено.
— Спокойно.
Бош измъкна пакета и си запали цигара с кибрита, пъхнат под целофана. Взе един пепелник и пусна клечката в него.
— Ако исках да те убия, можех да го направя в гаража. Мерси за цигарата.
Глътна дима с наслада. Не беше пушил от два месеца.
— Може ли и аз да запаля? — попита Стоукс.
— Не заслужаваш. Нищо не заслужаваш. Но ще ти предложа малка сделка.
Стоукс го погледна.
