— Дано да не е само за това.
29.
Бош закъсня за срещата при лейтенант Билетс. Едгар вече беше там — рядък случай в историята, — както и Медина от „връзки с медиите“. Билетс му посочи стол да седне, след което избра някакъв номер по телефона и каза:
— Обажда се лейтенант Билетс. Можете да уведомите господин Ървинг, че всички са налице и сме готови да започнем.
Бош погледна Едгар и повдигна вежди. Очевидно Ървинг продължаваше да следи положението. Билетс затвори и обяви:
— Той ще се обади след малко и ще го включа на говорител.
— Да слуша или да ни наставлява? — попита Бош.
— Кой би могъл да каже?
— Докато чакаме — намеси се Медина, — започнах да получавам обаждания относно някакъв нов, който вие, момчета, сте дали за издирване. Някой си Джон Стоукс. Как искате да се подходи в случая? Той нов заподозрян ли е?
Бош се ядоса. Знаеше, че подобна информация не може да не изтече до медиите, но не очакваше да се случи толкова скоро.
— Не е заподозрян — отговори той. — И ако репортерите направят същата издънка, като с Трент, никога няма да го намерим. Просто искаме да разговаряме с него. Познат на жертвата. Отпреди много години.
— Значи разполагате със самоличността на жертвата?
Преди Бош да успее да отговори, телефонът иззвъня и Билетс включи Ървинг на говорител.
— Добре — прогърмя гласът на Ървинг. — Докъде сме стигнали?
Билетс натисна някакъв бутон, за да намали силата на звука, и попита:
— Хари, ти ли ще отговориш?
Бош извади бележника си. Без да бърза. Харесваше му идеята как Ървинг седи зад безукорно чистичкото си бюро в Паркър Сентър в очакване да чуе нещо по телефона. Отгърна на страница, покрита с драсканици от тазсутрешната му закуска с Джулия.
— Детектив, какво става? — чу се гласът на Ървинг.
— Нищо. Преглеждам си бележките. Главната новина е, че имаме положително идентифициране на жертвата. Артър Делакроа. Изчезнал от къщата, в която е живял в района на Миракъл Майл на четвърти май деветстотин и осемдесета. Бил е на дванайсет години. — Бош спря в очакване на въпроси. Забеляза, че Медина си записа името. — Не бих ме искали това да се разпространява, поне засега.
— И защо? — попита Ървинг. — Не сте ли сигурни в самоличността?
— Сигурни сме. Само че ако го обявим, все едно ще направим публично съобщение в каква посока действаме.
— А тя е?
— Сигурни сме, че Николас Трент не е замесен, и затова търсим в друга посока. Аутопсията показа непрекъснато малтретиране, започващо от най-невинно детство. Майката е напуснала рано семейството и по тази причина сега издирваме бащата. Но все още не сме се срещали с него. Правим го постепенно. Ако сега се обяви, че сме идентифицирали жертвата, и бащата види съобщението, ще бъде предупреден, а това е нежелателно.
— Ако той е заровил детето на хълма, бездруго е нащрек.
— Донякъде. Но също така знае, че ако не разполагаме със самоличност на жертвата, нямаме законно основание да го притесняваме. Това му дава чувство на безопасност. А на нас — време да го наблюдаваме незабелязано.
— Разбрах — каза Ървинг.
За кратко се възцари мълчание. Бош изчакваше началството да продължи коментара си, но такъв не последва.
— Значи… — започна той — няма да го разгласяваме, така ли?
Тишина. После:
— Мисля, че това е разумният подход. Засега.
Медина откъсна листа, върху който си записваше, смачка го и го хвърли в кошчето. После попита:
— Има ли изобщо нещо, което можем да пуснем?
— Да — бързо каза Бош. — Можем да изчистим Трент.
— Не се приема — реагира също толкова бързо Ървинг. — Ще го направим накрая. Ако и когато разполагаме със силно дело за пред съда, ще се занимаем и с изчистване.
Бош погледна Едгар, после Билетс, и каза:
— Шефе, ако действаме така, ще навредим на разследването.
— Защо?
— Случаят е стар. Колкото случаите са по-стари, в толкова по-мътна вода нагазваме. Не можем да си позволим да рискуваме. Ако не заявим открито, че Трент е невинен, ще осигурим защита на другия, който може да си измие ръцете с неговото минало.
— Той пак ще има възможност да го направи, независимо какво ще кажем ние.
— Вярно — съгласи се Бош. — Но аз говоря от гледната точка на свидетелстване на съдебен процес. Искам да мога да заявя, че човекът е бил проверен и веднага изкаран от кръга на заподозрените. Нямам желание някакъв си адвокат да ме пита защо сме чакали една или две седмици, за да го обявим публично, след като ми е станало ясно, че Трент няма вина. Ще изглежда, сякаш сме крили нещо, и ще окаже влияние върху хода на делото. Съдебните заседатели и без това си търсят всевъзможни причини да не се доверяват на ченгета и особено на такива от лосанжелиското упра…
— Добре, детектив, схванах мисълта ви. Но решението ми остава непроменено — няма да има съобщение за Трент. Не и в този момент, не и преди да разполагаме със заподозрян, за когото имаме солидни доказателства. Какво друго? След малко имам среща с шефа.
Бош поклати глава отрицателно. Нямаше какво повече Да споделя с Ървинг.
— Шефе, засега това е, с което разполагаме — каза Билетс.
— Кога планирате да се срещнете с бащата?
Бош кимна на Едгар.
— Шефе, аз съм детектив Едгар. Все още издирваме важен свидетел, с когото искаме да говорим преди да разпитаме бащата. Приятел на жертвата. Смятаме, че може да е наясно с малтретирането, което е трябвало да понася момчето. Сигурни сме, че живее в района на Холивуд, и сериозно сме…
— Добре, детектив. Ще говорим утре сутринта.
— Да, шефе — каза Билетс. — Пак в девет и половина ли?
Отговор не последва. Ървинг беше затворил.
30.
Бош и Едгар прекараха сутринта в попълване на дневници, писане на доклади и звънене по болници, за да отлагат проверките, поискани със съдебната заповед в понеделник сутринта. Към обяд Бош усети, че вече не издържа, и заяви, че иска да се измъкне от участъка.
— Къде ще ходиш? — попита Едгар.
— Писна ми да вися и да чакаме — отговори Бош. — Дай да идем да хвърлим един поглед.
Използваха личната кола на Едгар, защото нямаше никакви опознавателни знаци, а и в служебния гараж не бяха останали коли за секретни операции. Паркингът за каравани „Манчестър“ се намираше на „Сепулведа“, близо до „Виктъри“. Минаха покрай него, после се върнаха и влязоха.
На входа нямаше охрана, само препятствие за ограничаване на скоростта. Пътят заобикаляше целия паркинг. Караваната на Самюъл Делакроа се намираше в най-отдалечената му част, непосредствено до петметровата стена, ограничаваща шума от магистралата. Идеята бе непрестанният рев от най-различни
