смяна, и не искаха да ги видят заедно, за да не са свидетели на формално нарушаване на участъковата дисциплина. Колкото и незначително и рядко санкционирано да беше нарушението, по-добре щеше да е, ако не ставаше пред очите им.
Бош излезе на паркинга през задната врата. Нямаше представа дали Джулия не е в участъка, или дали пък вече не си е тръгнала. Смяната й не беше закована във времето. Ако си на такава смяна, се връщаш, когато дежурният изпрати хора да те сменят.
Колата й беше на паркинга. Поне не беше я изпуснал. Бош тръгна към пейката „Код 7“ и я видя. Косата й още беше влажна от взетия душ. Беше облечена в изтъркани дънки и пуловер с висока яка.
— Разбрах, че си се върнал, но видях, че лампите не са светнати, и помислих, че съм те изпуснала.
— Само не казвай на шефа за осветлението.
— Тя се усмихна. Бош седна до нея. Искаше му се да я докосне, но се сдържа.
— Нито за нас.
Тя кимна, после попита:
— Много ли хора знаят?
— Да. Исках да си поговорим с теб за това. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Разбира се.
— Хайде да отскочим до най-близката кръчма. Писна ми от каране днес.
Тръгнаха по по-обиколен път, за да не правят впечатление. Кръчмата беше след четири пресечки по Сънсет. По пътя Бош се извини, че не я е засякъл в участъка преди началото на смяната й, и й каза, че е ходил до Палм Спрингс. Тя само кимаше. Пазиха се да не засегнат темата на разговора, докато не се настаниха на една маса до камината на кръчмата.
Но след като си поръчаха по една голяма „Гинес“, Джулия директно хвана бика за рогата:
— Е, хайде, Хари. Поръчахме си пиенето, вече можеш да ми кажеш, каквото имаш да казваш. Предупреждавам те обаче — ако имаш намерение да ми кажеш, че искаш да си останем само приятели, вече достатъчно приятели си имам.
Бош не можа да се сдържи и се усмихна. Харесваше му смелостта и директността й.
— Виж… аз не искам да съм ти приятел, Джулия. Изобщо. — Той стисна ръката й и инстинктивно се огледа, за да се убеди, че не е във фокуса на вниманието на някое ченге, дошло да пийне след работа. Не видя познати лица и пак погледна Джулия.
— Просто искам да сме заедно. Както досега.
— Добре. Аз също.
— Но трябва да сме внимателни. Работиш в управлението отскоро. Аз съм тук отдавна и знам как се разпространяват слуховете, така че вината е моя. Не трябваше да оставяме колата ти на служебния паркинг първата нощ.
— Да си гледат работата, ако нямат чувство за хумор.
— Не е… — Той изчака барманката да остави чашите на подложките пред тях. — Не е така, Джулия. Трябва да поуспокоим топката, ако искаме да продължим да се срещаме. Повече никакви срещи на пейката, никакви бележки, нищо от тоя род. Дори не трябва да идваме тук повече, защото това е кръчма, посещавана от ченгета. Виждаме се извън работата, разговаряме извън работата.
— Да не сме шпиони?
Бош вдигна халбата си, чукна я в нейната и отпи голяма глътка. Чудесно усещане след дълъг работен ден. Опита се да потисне прозявката си, но не успя, Джулия се зарази и я повтори.
— Шпиони ли? Не си далеч от истината. Забравяш, че имам двайсет и пет годишен стаж в това управление. Враговете ми са повече от арестите, които до момента си успяла да проведеш. Някои от тези хора не биха пропуснали възможността да ми вземат скалпа. Може да си мислиш, че се притеснявам единствено за себе си, но работата е там, че за да стигнат до мен, те няма да се поколебаят да смачкат един новобранец в службата, ако се наложи. Изобщо няма да се замислят.
Тя наведе глава и се огледа подозрително в двете посоки.
— Значи вече сме като двоен агент 007?
— Не си мисли, че всичко е шега. Почакай до първата си среща с приятелчетата от „вътрешни разследвания“.
— Стига! Просто ми е забавно.
Бош се облегна, наслаждавайки се на топлината от камината след разходката, която си бяха направили. Джулия му се усмихваше, сякаш й беше известна някаква тайна за него.
— Какво има?
— Нищо. Виждам, че си се поуморил.
— Просто се опитвам да те предпазя. За мен самия опасността не е от такова значение.
— Ти да не си недосегаем?
— Няма недосегаеми. Но след двайсет и пет години служба навлизаш в графата мислещи за пенсия. След двайсет и пет и след трийсет и пет пенсията е една и съща. Двайсет и пет години зад гърба ти дават правото да теглиш една майна на когото си искаш. Ако не ти харесва отношението на другите към теб, си хвърляш значката и им пожелаваш всичко най-хубаво. Защото вече не те интересуват заплатата и привилегиите.
Барманката им донесе кошничка пуканки. Джулия се наведе напред така, че брадичката й почти докосваше ръба на халбата.
— За какво стоиш тогава?
— Заради работата. Без големи думи, без героизъм. Просто заради възможността да пооправиш нещата тук-там в един идиотски сбъркан свят. — Пръстът му чертаеше линии по изпотената чаша. Той продължи, без да откъсва поглед от стъклото: — Този случай например…
— Какво?
— Ако открием истината… може би ще компенсираме донякъде нещата, случили се на това момче. Не знам, може би това ще означава нещо съвсем, съвсем малко за този свят. Може и нищо да не означава в общата перспектива. Терористи самоубийци удариха Ню Йорк и три хиляди души загинаха преди да са изпили сутрешното си кафе. Какво значение имат в сравнение с тях някакви си кости, заровени незнайно кога?
— Не ми излизай с екзистенциални номера, Хари — усмихна се Джулия. — Важното е, че този случай е от значение за теб. А щом има значение за теб, значи за теб е важно да направиш каквото е по силите ти. Независимо какво се случва по света, винаги ще има нужда от герои. Надявам се Да имам шанса един ден да съм сред тях.
— Може и да си. — Той все още не я поглеждаше. — Спомняш ли си телевизионната реклама със старата госпожа, паднала на земята, която казва: „Паднала съм и не мога да се изправя“ — и всички си правят майтапи с нея?
— Да. На Венис Бийч продават тениски с такъв надпис.
— Ами… понякога се чувствам точно така. На пенсионна възраст. Колкото и печен да си, не можеш от време на време да не се издъниш. Падаш — и понякога ти се струва, че нямаш сили да се изправиш. После ти провървява и ти попада случай, който те кара да мислиш: това е истинският. Чувстваш го. Това е, казваш си, което ще ми помогне пак да си стъпя на краката.
— Това се нарича изкупление, Хари. Този случай ли е твоят опит?
— Мисля, че да. Надявам се.
— Тогава да пием за изкуплението.
— Дръж яко — отвърна Бош, вдигна чашата си към нея и я изпразни на една глътка. После я тропна на масата, обърса уста с опакото на ръката си и попита: — И така, ще дойдеш ли у дома днес?
Тя поклати глава.
— Не. Не и с теб.
Той се намръщи и се зачуди дали прекалената директност на въпроса му не я е обидила.
— Ще дойда слей теб. Забрави ли? Не мога да оставя колата си пред участъка. Всичко трябва да се пази в дълбока тайна, шушу-мушу и така нататък.
Бош се ухили. Бирата и усмивката й му действаха магически.
— Хванах ти се.
