ви винаги с ръка ли бяха?
— Не. Веднъж ме удари с обувка. Просна ме на пода и ме удари с нея. Друг път хвърли куфарчето си по мен и ме удари… — Тя поклати глава.
— Какво?
— Нищо. Това куфарче… винаги ходеше с него на прослушвания. Сякаш е много важна личност с многобройни ангажименти. А всичко, което носеше в него, бяха няколко негови снимки и едно пластмасово шише. — Дори само споменът предизвикваше горчивина в гласа й.
— Влизали ли сте на лечение в болница или в спешно отделение? Има ли медицински данни за насилието?
— Никога не ме е наранявал толкова, че да се налага лечение. Освен в случая с раждането на Артър. Тогава излъгах. Казах, че съм паднала и водите ми са изтекли. Не исках да се разбере.
Бош кимна.
— Когато напуснахте, това в резултат на план ли беше? Или спонтанно?
— Подготвих писмата за децата ми дълго преди да ги напусна. Носех ги с мен и изчаквах подходящия момент. Вечерта, когато ги напуснах, поставих писмата под възглавниците на децата и си тръгнах само с дрехите на гърба. И колата, получена от баща ми, когато се оженихме. Това беше всичко. Повече не можех да търпя. Казах му, че трябва да купя лекарство за Артър. Той се наливаше и само ми отвърна да отивам да го купя.
— И повече не се върнахте.
— Да. След година, малко преди да дойда да живея в Спрингс, една вечер минах с колата покрай къщата. Лампите светеха. Не спрях.
На Бош не му идваше наум какво още би могъл да пита. Колкото и ясни да бяха спомените на тази жена, те нямаше да помогнат за осъждането на бившия й съпруг за убийство, евентуално извършено десет години след като го беше видяла за последен път. Всъщност той разбираше, че тя не е сред важните свидетели по случая. Може би просто искаше да облекчи товара на една жена, изоставила децата си с човек, за когото беше убедена, че е чудовище.
— Как изглежда тя?
Бош не я разбра веднага.
— Дъщеря ми.
— Ами, руса е като вас. Малко по-висока и по-пълна. Няма деца, не е омъжена.
— Кога ще бъде погребан Артър?
— Не зная. Ще трябва да се свържете със съдебния медик. Или бихте могли да се свържете с Шийла и… — Бош спря. Нямаше намерение да запълва трийсетгодишни дупки в битието на непознати. — Мисля, че засега приключих ме, госпожо Уотърс. Оценяваме помощта ви.
— Определено — не можа да сдържи сарказма си Едгар.
— Да дойдете дотук само за няколко въпроса — изхъмка тя.
— Въпросите ни са малко, защото отговорите ви не са много — каза Едгар.
Тя ги изпрати до вратата. На прага Бош я погледна и се помъчи да измисли няколко думи за сбогуване. Нищичко не му хрумна. Тя затвори вратата.
28.
Стигнаха до участъка малко преди единайсет. За шестнайсет часа работа бяха събрали прекалено малко доказателства, които биха могли да бъдат представени в съдебната зала. Но Бош беше доволен. Жертвата беше разпозната и следствието вече имаше гръбнак. Всичко останало щеше да се навърже към това.
Едгар тръгна към колата си, без изобщо да влиза в участъка. Бош реши да провери при дежурния дали има новини за Джони Стоукс. Можеше да види и Джулия Брашър след края на смяната й. Искаше да говори с нея.
В участъка цареше тишина — беше време да застъпи нощната смяна. Бош тръгна по коридора към стаята на детективите. Осветлението беше изгасено, в нарушение на разпореждането на шефа на полицията. Лампите в Паркър Сентър, както и във всеки участък, не трябваше да загасват и за момент, гласеше заповедта, за да може обществеността да добива впечатлението, че борбата срещу престъпността не престава и за минута. В резултат полицейските участъци в целия град светеха като коледни елхи дори в тях да нямаше жив човек.
Бош светна лампите в ъгъла на отделението на „убийците“ и отиде до бюрото си. Имаше няколко бележки за телефонни обаждания — всичките от репортери или във връзка с други разследвани случаи. Репортерските бележки отидоха в кошчето, а останалите — в горното чекмедже на бюрото, за следващия ден.
Имаше два плика със служебна поща. Единият съдържаше доклада на Голихър и Бош го остави настрани — щеше да го прочете по-късно. На другия пишеше, че е от отдел „експертизи“, което го подсети, че е забравил да се обади на Антоан Джеспър за скейтборда.
Тъкмо се канеше да отвори плика, когато забеляза малко сгънато листче, оставено под пликовете. Разгъна го и прочете:
„Къде си, мъжкар?“
Нямаше подпис, но не беше трудно да се сети, че е от Джулия. Още едно нещо, което беше забравил — беше й казал да се отбие преди началото на смяната си. Усмихна се, но изпита и угризение, че е забравил. Спомни си за предупреждението на Едгар да внимава с връзката си.
Сгъна бележката и я пъхна в чекмеджето. Зачуди се как ли ще реагира Джулия на темата за разговор, която щеше да й предложи. Беше уморена след дългите часове работа, но не искаше да чака до следващия ден.
Пликът от „експертизи“ съдържаше доклад-анализ на една страница от Джеспър. Бош бързо го прегледа. Джеспър потвърждаваше, че дъската е произведена от „Боуни Бордс Инк.“ — фирма-производител от Хънтингтън Бийч. Модел „Боуни Борд“. Периодът на изработка на конкретния модел беше между февруари 1978 и юни 1986 година, когато дизайнът на модела е бил леко променен в носовата част.
Преди да успее да се зарадва на поредното съвпадение между веществено доказателство и периода на извършване на престъплението, Бош стигна до последния абзац, който донякъде охлади ентусиазма му.
„Дизайнът на ходовата част е използван на практика за първи път от «Боуниярд» през май 1984 година. Графитни-те колела също подсказват по-късна дата на производство. Серийното производство на графитни колела датира от средата на осемдесетте. По причина на това, че колелата и ходовата част на дъските за заменими и често са обект на размяна между скейтъри, не е възможно да се определи точна дата на производство на конкретната изследвана дъска. Най-приблизителната оценка, поставена в зависимост от допълнително представени доказателства, е за период между февруари 1978 и юни 1986 година.“
Бош върна страницата в плика. Заключението на Джеспър не водеше доникъде, освен че накланяше везните в посока на заключение, че дъската не е била на Артър Делакроа. И по-скоро очистваше Николас Трент от подозрението, че е замесен в смъртта на момчето. Реши сутринта да представи изводите си в доклад до Билетс, който да бъде предаден по веригата на Ървинг.
Сякаш, за да подчертае края на тази линия на разследване, в коридора проехтя шумното отваряне на задната врата на участъка; последваха заглъхващи мъжки гласове — инструктирането за началото на смяната беше приключило и на бойното поле излизаха свежи кохорти. Храброст тип „Ние срещу тях.“
Без да държи сметка на желанията на шефа на полицията, Бош загаси лампите и тръгна към дежурната. Там имаше двама сержанти: Ленков сдаваше, а Реншо поемаше дежурството. Изненадата от толкова късното присъствие на Бош в участъка беше очевидно, но никой от двамата не го попита какво прави тук.
— Нещо ново за моя човек Джони Стоукс? — попита Бош.
— Засега не — отвърна Ленков. — Но продължаваме да го търсим: снимки, разговори. Така че…
— Ще ми кажете, когато изникне нещо.
— Ще ти кажем, когато изникне нещо.
Разговорът му се стори някак странен. Като че ли нямаха търпение да ги остави на мира. Най-вероятно това бе резултат от разпространяващия се слух за него и Джулия. Вероятно знаеха, че тя скоро се връща от
