превозни средства да бъде напълно блокиран, но на практика се стигаше само до ограничаването му.
Караваната беше ръждясала. Под тентата пред вратата й имаше маса за пикник и скара. От единия кол на тентата до съседната каравана беше опънато въже за пране.
Вратата и прозорците бяха затворени. Единственото място за паркиране беше празно. Едгар подмина караваната, без да увеличава скоростта от десетина километра в час.
— Май няма никой.
— Да видим какво става на игрището — каза Бош. — Ако е там, можеш да си вземеш една кофа топки да поудряш.
— Никога не пропускам шанса да се упражня.
На игрището имаше само няколко души, но по броя на разпръснатите топки човек можеше да си помисли, че графикът за сутринта е претоварен. Топки покриваха всичките триста метра на терена, чак до стената, от другата страна на която се намираха къщите на колела. Игрището беше оградено с високо опънати мрежи, предназначени да предпазват водачите по магистралата от случайни попадения. Малко тракторче за събиране на топки се придвижваше бавно в отсрещния край.
Докато Бош разглеждаше панорамата, Едгар се появи с кофа, наполовина пълна с топки, и екипа си за голф, взет от багажника на колата.
— Предполагам, че това е той — каза Едгар.
— Аха.
Бош седна на пейка и загледа как партньорът му се приготвя да тренира върху малък квадрат изкуствена трева. Едгар беше свалил сакото и вратовръзката си и изглеждаше съвсем на място тук. Малко по-нататък се упражняваха двама мъже с панталони и закопчани догоре ризи — явно използваха обедната си почивка за малко раздвижване извън офиса.
Едгар се поразкърши и направи няколко пробни замаха преди да започне с топките. Първите няколко удара го накараха да изругае от раздразнение, но постепенно влезе във форма и на лицето му се изписа доволство.
Гледката развеселяваше Бош. Никога не беше играл голф, нито пък разбираше притегателността му. От друга страна, почти всички детективи от участъка бяха заклети играчи и не пропускаха надпревара от веригата състезания за полицаи в щата.
— Опитай се да го уцелиш — каза Бош на партньора си, след като реши, че е разгрял достатъчно.
— Хари, знам, че не играеш, но мисля, че и на теб ти е известно — в голфа няма подвижни цели.
— Ами как тогава пенсионираните президенти непрекъснато удрят разни хора?
— За тях е разрешено.
— Хайде де, сам казваш, че всички се опитват да ударят човека в тракторчето. Опитай и ти.
— Всички освен сериозните играчи. — Но той все пак зае позиция за обстрел в момента, когато машината се готвеше да направи обратен завой и да почисти следващия сектор. Ако се съдеше по маркировката, се намираше на около сто и четиридесет метра.
Първият опит нямаше нищо общо с целта.
— Хари, стига вече. Това са детинщини.
— Хайде-хайде. Още един удар.
Едгар замахна. Този път топката профуча над тракторчето.
— Много добър удар — отбеляза Бош. — Освен ако не целеше трактора.
Едгар направи физиономия, но си замълча. През следващите пет минути запращаше по тракторчето топка след топка, но нито една не падна на по-малко от десет метра от него. През това време Бош не си отвори устата. Раздразнението на Едгар растеше и накрая той се обърна и попита ядосано:
— Искаш ли ти да опиташ?
— Ама ти него ли целеше? Не разбрах.
— Хайде да си ходим.
— Не си използвал половината топки.
— Хич не ме е грижа. Нямам намерение да си развалям формата.
— Само това ли?
Едгар натика яростно етика в чантата и погледна колегата си само с бялото на очите. Бош едва се сдържа да не се разсмее.
— Хайде, Джери, искам да го видя тоя. Толкова ли не можеш да направиш още няколко удара? Май скоро ще свършва.
Тракторът се намираше на петдесетметровата дистанция. При положение че само Едгар и двамата костюмирани мъже бяха изпратили нови топки на терена, почистването скоро Щеше да приключи — нямаше смисъл да се минава отново Цялата площ.
Едгар с нежелание се съгласи. Следващата му топка почти се удари в стената.
— По време на игра използва ли се тая фалшива трева? — попита Бош.
— Не, Хари, само при упражняване.
— Значи тренировката не е едно към едно с реалната ситуация на състезание?
— Може и така да се каже.
Тракторът влезе под един навес зад касата. Вратичката на кабината се отвори, от нея се измъкна мъж към шейсетте и почна да сваля кофи, пълни с топки. Бош заръча на Едгар да продължи да си спортува, за да не правят впечатление, небрежно се запъти към касата и поръча още половин кофа. По този начин се оказа на не повече от пет метра от шофьора.
Беше Самюъл Делакроа. Бош го позна по снимката, която му беше показал Едгар. Мъжът, играл някога арийски войник, с което беше омагьосал едно осемнайсетгодишно момиче, понастоящем беше не по- забележителен от сандвич с шунка. Все още рус, но явно с помощта на химията, и плешив. Еднодневната му четина лъщеше в бяло на слънцето. Носът му се беше разплул от възрастта и алкохола, а отгоре му бяха кацнали накриво очила. Биреното шкембе би му подписало заповедта за освобождаване от която и да било армия.
— Два и петдесет — каза жената зад щанда.
Бош плати и взе кофата. Хвърли последен поглед към Делакроа и засече поглед с неговия. Отмести очи, без да променя по никакъв начин израза си, и тръгна обратно към Едгар. Мобилният му телефон иззвъня. Бош бързо подаде кофата на Едгар и извади телефона от задния си джоб. Беше Манкиевич.
— Бош, с какво се занимаваш в момента?
— Дойдох да поудрям малко топки на игрището за голф.
— Така де. Веете си оная работа и ни оставяте всичките задачи.
— Намерихте ли моя човек?
— Така смятаме.
— Къде?
— Мие коли на „Ла Бреа“. Знаеш как е — бакшиши, невърнато ресто и така нататък. — Наетите на такава работа можеха да разчитат само на щедростта на клиентите или да отмъкнат нещо от колите, без да ги хванат.
— Кой го намери?
— Двама от нравствената. Осемдесет процента е сигурно.
Питат те ли да действат, или предпочиташ да отидеш там.
— Кажи им, че сме на път към тях, да не мърдат. Знаеш ли какво, Манк? Мисля, че момчето е много чевръсто. Можеш ли да осигуриш подкрепа, в случай че хукне нанякъде?
— Ами… — Тишината показваше, че Манкиевич проверява разписанието. — Имаш късмет. Двама от три-единайсетиците започват рано. В и петнайсет трябва да са свършили. Устройва ли ви?
— Идеално. Кажи им, че ще се срещнем на паркинга на „Чекърс“ на Ла Бреа и Сънсет. Нека и нравствените чакат там. — Бош даде знак на Едгар, че тръгват.
— Още нещо — каза Манкиевич.
— Какво?
— За подкреплението. В него е и Брашър. Нещо напротив?
Бош знаеше, че не му е работа да си дава мнението кой къде да бъде изпращан. Това можеше да му навлече нови срещи с хората от „вътрешни разследвания“.
