— Влезте. Кафето е сложено.
— Дано да е горещо.
Домакинът му го поведе към едно канапе и няколко стола, разположени до камината.
— Ще се върна със съпругата ми и кафето.
Бош пристъпи към стола най-близко до камината. Точно преди да седне забеляза множеството фотографии, закачени на стената зад канапето, и отиде да ги разгледа. Всичките бяха на деца. От всякакви раси. Две от децата бяха с очевидни физически или умствени недъзи. Питомците. Бош се върна на стола, седна и зачака.
Блейлок се върна с голяма чаша димящо кафе. Зад него вървеше жена, видимо малко по-възрастна от съпруга си. Очите й все още не бяха съвсем прояснени от съня, но изражението й беше добродушно.
— Това е Одри, съпругата ми — каза Блейлок. — Черно ли пиете кафето? Всички полицаи, които познавам, го пият черно.
Съпругът и съпругата се настаниха един до друг на канапето.
— Черно е добре. Много ли полицаи познавате?
— Да, когато живеех в Лос Анжелис. Тридесет години работих в градската пожарна. Напуснах като ръководител на пожарна секция през деветдесет и втора, след бунтовете. Достатъчно ми беше. Дойдох точно преди Уотс и си тръгнах след събитията.
— За какво искате да говорите с нас? — намеси се Одри.
Очевидно не й се слушаха приказките на съпруга й.
Кафето беше изпито и с въведенията беше приключено.
— Занимавам се с убийства. В холивудския участък. Работя…
— Шест години работих там. — Блейлок имаше предвид станцията на пожарната в съседство с участъка.
— Дон, остави човека да ни каже за какво е бил целия път дотук — каза Одри.
— Извинете, продължавайте.
— Работя върху един случай. Убийство в района на Лоръл Кениън. Старият ви квартал. Издирваме хора, живели на онази улица през хиляда деветстотин и осемдесета.
— Защо тогава?
— Това е годината на извършване на убийството.
Те го погледнаха втрещено.
— Това някой неразкрит случай ли е? — попита Блейлок. — Защото не си спомням нещо подобно да е ставало там по наше време.
— В голяма степен е неразкрито. Тялото беше намерено само преди две седмици. Било е заровено в гората, на хълма.
— Божичко! — възкликна Одри. — Искате да кажете, че през цялото време, докато сме живели там, горе е имало труп? Децата ни често играеха там. Кой е убитият?
— Дете, на дванайсет години. Артър Делакроа. Името говори ли нещо на някой от вас?
Двамата съпрузи първо поровиха в паметта си, после се спогледаха за потвърждение на резултата и поклатиха глави отрицателно.
— Не — отговори Дон Блейлок.
— Къде е живял? — попита Одри Блейлок. — Не мисля, че е бил от квартала.
— Не. Живял е в района на Миракъл Майл.
— Ужасно. Как е бил убит?
— Бил е пребит до смърт. Ако не възразявате… Знам, че сте любопитни да научите фактите, но бих желал да ви задам въпросите си.
— Извинявайте — каза Одри. — Моля ви, продължете. Какво още можем да ви кажем?
— Опитваме се да възстановим картината на улицата от онова време. Кой е живял там и кой кой е. Рутинна задача. — Бош се усмихна и веднага почувства, че се получава неестествено. — Но не е лесно. Картината доста се е променила оттогава. Всъщност доктор Гайо и още един човек, Хътър, са единствените, които живеят там от осемдесета.
Одри се усмихна топло.
— О, Пол е много добър човек. И досега получаваме коледни картички от него, дори и след като съпругата му почина. Разбира се, неговите услуги бяха прекалено скъпи за нас. Най-често водехме нашите деца в държавни болници. Но ако се случеше нещо спешно, в края на седмицата или когато Пол ни гостуваше, изобщо не се колебаеше. Днес някои доктори се боят да направят каквото и да било, понеже… Извинете, отплеснах се като съпруга ми, а вие не сте дошли за това.
— Няма нищо, госпожо Блейлок. Споменахте вашите деца. От някои от съседите ви разбрах, че сте имали нещо като приют, така ли?
— О, да — каза Одри. — Двамата с Дон гледахме деца цели двайсет и пет години.
— Това е достойно за възхищение. Колко деца са минали през ръцете ви?
— Трудно е да се прецени. Някои бяха при нас с години, други само за седмици. Много от тях бяха на милостта на съдилищата за малолетни. Сърцето ми се късаше, когато дойдеше разпореждане детето да се върне в друг приют, при родител или пък нещо друго, точно когато започвахме да свикваме с него, а и то започваше да свиква с дома ни. Винаги съм казвала, че за да даваш подслон на такива деца, трябва да имаш не само голямо сърце, но и железни нерви. Съпругът й я хвана за ръката и каза:
— Веднъж направихме преброяване. Общо тридесет и осем деца. Може да се каже, че сме отгледали седемнайсет от тях. Тези, които живяха в дома ни достатъчно дълго, та това да им окаже влияние. От две години до… например едно от децата го гледахме четиринайсет години. — Той се обърна към стената и посочи снимката на момче в инвалидна количка. Крехка физика и очила с дебели стъкла. Китките му бяха изкривени неестествено, както и усмивката. — Това е Бйни.
— Невероятно — каза Бош, извади химикалка и бележника си и го отвори на нова страница. Точно тогава мобилният му телефон записука.
— Телефонът ми — обясни Бош. — Не обръщайте внимание.
— Няма ли да отговорите?
— Могат да ми оставят съобщение. Не мисля, че връзката е особено добра толкова близо до планината.
— Е, да, ние се радваме, че имаме поне телевизия. Бош се усети, че коментарът му е ненужен и че сигурно ги е засегнал.
— Съжалявам, не исках да прозвучи така. А дали бихте могли да ми разкажете какви деца имахте в къщата си през осемдесета?
— Замесено ли е някое от нашите деца? — попита Одри.
— Не знам, госпожо. Не знам кой е живял с вас. Както казах, опитваме се да съберем пълна информация за обитателите на квартала. Хората, които са живели там, ще ни служат за отправна точка.
— Сигурна съм, че от отдела по младежки въпроси ще са в състояние да ви помогнат.
— Всъщност сега е дирекция по въпросите на децата. И няма да са в състояние да ни помогнат по-рано от понеделник, госпожо Блей л ок. А става дума за убийство и се нуждаем от информацията веднага.
— Ами, трудно ще е да си спомним кой е бил при нас във всеки определен период — каза Дон Блейлок. — Има някои, за които веднага се сещаме — като Бени, Джоди и Франсис. Но, както каза Одри, всяка година идваха и си отиваха по няколко деца. Тях е трудно да си припомним. Да видим, хиляда деветстотин и осемдесета… — Той се изправи и се обърна така, че да вижда всичките снимки на стената. Посочи една, на чернокожо момче на около осем години. — Това е Уилям. Той беше през осемдесета. Той…
— Не, не беше — прекъсна го Одри. — Дойде през осемдесет и четвърта. Не помниш ли, олимпийските игри? Ти му направи факел от станиол.
— О, да, осемдесет и четвърта.
Бош се размърда на стола. Близостта на камината ставаше твърде осезателна.
— Да започнем с трите деца, които споменахте. Бени и другите две. Как са пълните им имена?
Казаха му пълните им имена и телефонни номера за контакт за двете деца.
— Бени почина преди шест години — каза Одри. — Множествена склероза. Беше ни много скъп.
