— Мисля, че ти трябва едно питие.
— И храна. Къде искаш да вечеряме?
— Спомняш ли си, когато живеехме в Лос Анджелис и ходехме във „Валентино“ по специални поводи?
— И още как.
Елинор се засмя и възможността да я гледам отново ме развълнува. Харесваше ми как късо подстриганата й коса разкрива прекрасната й шия.
— И тук има „Валентино“. Направих резервация.
— В Лас Вегас, изглежда, има всичко.
— Освен теб. Никой не може да направи копие на Хари Бош.
Елинор продължи да се усмихва и това също ми хареса. После настъпи мълчание, удобно за двойка бивши съпрузи. Тя вещо маневрираше през уличното движение, което съперничеше на задръстените улици и магистрали в Лос Анджелис.
Не бях идвал в Лас Вегас от три години, но този град ме бе научил, че времето е относително понятие. За три години всичко сякаш отново се бе променило. Видях нови места за развлечения и атракции, таксита с електронни реклами на покривите и монорелсови влакчета, свързващи казината.
„Валентино“ се намираше във „Венешън“, един от най-новите бисери в короната на елитните казина в Лас Вегас. Последния път, когато бях в града, това заведение не съществуваше. Елинор спря на паркинга и аз й казах да отвори багажника, за да сложа вътре пътническата си чанта и материалите от разследването.
— Не може. Пълен е — отговори тя.
— Не искам да оставям тези неща на седалката. Особено материалите от разследването.
— Прибери ги в чантата и я сложи на пода.
— В багажника няма ли място поне за папката?
— Не. Претъпкан е и ако го отворя, всичко ще се изсипе.
— Какво толкова има вътре?
— Дрехи и разни други неща. Искам да ги дам на „Армията на спасението“, но все не ми остава време.
Две пикола отвориха вратите ни едновременно и ни поканиха в заведението. Слязох от колата, отворих задната врата, наведох се и сложих материалите от разследването в чантата. Дръпнах ципа и я пъхнах под шофьорската седалка. Забелязах, че на кожената седалка има белезникавожълто петно — единственият недостатък на красивата нова кола.
— Идваш ли, Хари?
— Да.
Пиколото подкара колата и аз се вторачих в багажника и задната част. Не изглеждаха натежали. Прочетох регистрационния номер и си го повторих три пъти наум.
„Валентино“ беше същият като онзи в Лос Анджелис, все едно беше клонинг, каквито са всички „Макдоналдс“, само Че на по-високо кулинарно равнище.
Не настоях да разговаряме, докато вечеряхме. Чувствах се удобно и бях щастлив, че съм с Елинор. Отначало говорихме за мен и напускането ми на полицията. Разказах й за случая, по който работя, включително за връзката със старата й приятелка и колежка Марти Геслер. Бе изминала цяла вечност, откакто Елинор работеше като агент на ФБР, но още имаше аналитичния начин на мислене на следовател. Докато живеехме заедно, често ми даваше съвети и няколко пъти ми помогна с идеи.
Този път Елинор ми даде само един съвет — да стоя далеч от Пипълс и Милтън, и дори от Линдъл. Не че ги познаваше лично. Но познаваше хората във ФБР. Разбира се, съветът й бе закъснял.
— Правя всичко възможно да ги отбягвам — казах аз. — Много ще се радвам, ако не ги видя никога повече.
— Но това е малко вероятно.
Изведнъж се сетих за нещо.
— Носиш си клетъчния телефон, нали?
— Да, но мисля, че тук не можеш да го използваш.
— Знам. Ще изляза навън. Трябва да се обадя, инак ще настъпи хаос.
Елинор извади телефона от чантата си и ми го даде. Излязох от ресторанта и застанах в покрития търговски център, който бе проектиран така, че да прилича на венециански канал, и дори имаше гондоли. Таванът бе боядисан в небесносиньо с бели облачета. Това беше илюзия, но поне имаше климатична инсталация. Обадих се на Джанис Лангуайзър и й казах, че може да говори, без да се притеснява.
— Започнах да се тревожа, като не ми се обади. Звъних у вас два пъти — каза тя.
— Всичко е наред. Аз съм в Лас Вегас и ще се върна утре.
— Откъде да знам, че не говориш под натиск? Че не са те задържали и не те принуждават да кажеш това.
— Имаш ли идентификатор на входящи обаждания?
— А, да. Номерът, от който се обаждаш, започва със 702, кодът на Лас Вегас. Добре, Хари. Не забравяй да ми се обадиш утре. И не харчи много пари.
— Няма.
Когато се върнах в ресторанта, Елинор не беше на масата-Седнах и се притесних, но след няколко минути тя се върна от тоалетната. Изглеждаше различна, но не можах да разбера какво се е променило в нея. Не беше само прическата по-тъмният й слънчев загар. Сякаш беше по-самоуверена, отколкото я помнех. Може би бе намерила онова, което й трябваше, на покритите със синьо сукно маси за покер.
Върнах й телефона и Елинор го пусна в чантата си.
— Е, как я караш тук? — попитах. — Говорихме за моя случай. Нека сега да поговорим за твоя.
— Нямам случай.
— Знаеш какво имам предвид.
Тя сви рамене.
— Нещата вървят добре. Тази година спечелих няколко турнира и съм много доволна. Ще играя в сериите.
Елинор имаше предвид квалификационните турнири за Световните серии по покер. Последния път, когато разговаряхме на тази тема, тя ми каза, че тайната й амбиция е да стане първата жена, спечелила сериите.
— За пръв път ще играеш в сериите, така ли?
Тя кимна и се усмихна и разбрах, че е горда и развълнувана от това.
— Ще започнат съвсем скоро.
— Желая ти успех. Може да дойда и да гледам. Скъп ли е кувертът?
— Двайсет и пет хиляди.
— Брей!
— Сега имам поддръжници. Те плащат.
— Какво имаш предвид?
— Така се прави. Имам поддръжници. Инвеститори. Те плащат, за да участвам в турнирите. Играя с техните пари. Те прибират седемдесет и пет процента от всичко, което спечеля в турнирите. Но не и нощем. Освен ако не участвам в частна игра с високи залози. Инак аз взимам, каквото изкарам.
Кимнах.
— Кои са тези хора? Дали са… Ами, нали се сещаш?
— Почтени? Да, Хари. Те са бизнесмени. Хора от „Майкрософт“. От Сиатъл. Запознах се с тях, когато дойдоха тук да играят. Досега съм им спечелила много пари. Така както вървят нещата с фондовия пазар, те предпочитат да инвестират в мен. И те са доволни, и аз съм доволна.
— Хубаво.
Замислих се за наградата за случая, по който работех. Ако разкриех извършителя, възстановях част от парите и получех част от наградата, можеше дай стана поддръжник. Но това беше неосъществима мечта. Запитах се дали Елинор би взела пари от мен.
— За какво мислиш? — попита тя. — Изглеждаш угрижен.
