— Вдигна шум, но толкова голям, че сключиха споразумение с Лайнъс. Дадоха му пари и той изчезна. Чух, че ги използвал, за да си купи нощен клуб.
— Колко му дадоха?
— Не знам. Веднъж попитах адвоката ни Джеймс Форман, но той не ми каза. Условията на споразумението били поверителни. Но доколкото разбрах, клубът бил хубав. От типичните за Холивуд.
Сетих се за портрета, който бях видял в библиотеката и в кантората, докато чаках Джанис Лангуайзър.
— Адвокатът ви е Джеймс Форман?
— Да, на банката. Външен юридически съветник. Решиха да възложат случая на него заради евентуален конфликт на интереси.
Кимнах.
— Знаете ли името на нощния клуб?
— Не.
Погледнах към смога през прозореца. Гледах, но не виждах нищо. Почувствах първите тръпки на инстинктивно вълнение и на чувството, че съм получил божествено откровение.
— Господин Бош? Ще ме изчакате ли? След пет минути имам съвещание.
Излязох от унеса си и го погледнах.
— Съжалявам. Свърших си работата тук. Поне засега. Но преди да влезете на съвещанието, бихте ли се обадили на Джослин Джоунс, за дай кажете, че ще я посетя? Освен това бих искал да знам и къде се намира клонът на банката ви.
— Няма никакъв проблем.
34
Имах време до срещата ми с Джослин Джоунс, затова подкарах по Холивуд Булевард. Не бях минавал оттам, откакто напуснах полицията, и ми се щеше да видя стария маршрут. Според вестниците районът се променяше и исках да видя това с очите си.
Асфалтът блестеше на слънчевата светлина, но фасадите на магазините и административните сгради край Вайн дремеха под патината на половинвековния смог. Нямаше разлика. Но след Кауенга и по Хайланд видях нови неща — хотели, кинотеатри и търговски центрове със стилни ресторанти. Улиците бяха пълни с хора. Месинговите звезди, вградени в тротоарите, бяха излъскани. Думата, която се появи в съзнанието ми, беше „надежда“. Във въздуха витаеше ново усещане за надежда и жизненост. От улицата се излъчваха позитивни вибрации и това ми хареса. Знаех, че идеята е тези вибрации да се разпространят от този централен район и да обхванат булеварда като приливна вълна, оставяйки по пътя 7 си обновления и нововъведения. Преди няколко години бих казал, че планът няма шанс. Но вероятно грешах. Поне така се надявах.
С чувството, че късметът ми от Лас Вегас още е с мен, реших да се подкрепя и спрях пред Фермерския пазар, за да си купя нещо за ядене.
Пазарът също беше обновен. Имаше нов паркинг и търговски център на открито, построен до стария пазар с удобната му комбинация от хубава евтина храна и кич. Повече ми харесваше, когато можеше да се спре направо до павилиона за вестници, но трябва да призная, че го бяха направили добре. Старото и новото бяха едно до друго и се допълваха. Разходих се из новата част и минах покрай универсалните магазини и най-голямата книжарница, която съм виждал, и влязох в старата част. Всички магазини и заведения запазени и пълни. Хората бяха доволни. Беше късно за закуска, за да си купя поничка, затова избрах сандвич с бекон и кафе и влязох в една от старите телефонни будки. Първо се обадих на Рой Линдъл и го хванах да обядва на бюрото си.
— Какво ядеш?
— Ръжено хлебче с риба тон и кисели краставички.
— Отвратително.
— Прав си. А ти какво ядеш?
— Сандвич с пушен бекон.
— Гадост. Какво искаш, Бош? Последния път, когато се видяхме, не искаше да имаш нищо общо с мен. Мислех, че си отишъл в Лас Вегас.
— Ходих, но се върнах. И нещата се изглаждат. Може да се каже, че се споразумях с приятелите ти от деветия етаж. Искаш ли да се върнеш в играта, или ще се сърдиш?
— Научи ли нещо ново?
— Може би. Но в момента имам само предчувствие.
— Какво искаш от мен?
Отместих опаковката от сандвича от черната папка и я отворих, за да видя информацията, която ми трябваше.
— Провери какво ще можеш да намериш за един тип, Лай-нъс Саймънсън. Двайсет и две годишен, бял. Има клуб в града.
— Как се нарича?
— Още не знам.
— Страхотно.
Казах му рождената дата на Саймънсън и адреса, записан в материалите от разследванията, макар да имах чувството, че е стар.
— Кой е той?
Добавих, че Саймънсън е работил в „Банка ЛА“ и е бил прострелян по време на обира на снимачната площадка.
— Той е жертва. Мислиш, че е нагласил всичко и е казал На хората си да го прострелят в задника?
— Не знам.
— И какво общо има този Саймънсън с Марти Геслер?
— Не знам. Вероятно нищо. Но искам да го проверя. Струва ми се, че има нещо гнило.
— Добре. Продължавай да имаш предчувствия, а аз ще върша черната работа. Нещо друго?
— Виж какво, ако не искаш да го направиш, кажи. Ще помоля някой друг.
— Ще го направя. Нещо друго?
Поколебах се, но не задълго.
— Да. Ще провериш ли един регистрационен номер?
— Казвай.
Казах му номера на колата, която караше Елинор. Помнех го и едва ли щях да го забравя, докато не го проверях.
— Невада? — подозрително попита Линдъл. — Това с пътуването ти до Лас Вегас ли е свързано, или с разследването, тук?
Трябваше да се досетя. Линдъл имаше много недостатъци, но не беше глупав.
— Не знам — излъгах.
Ако колата беше регистрирана на друг, както се съмнявах, щях да измисля някаква история, че са ме проследили, и Линдъл нямаше да разбере нищо.
— Добре — каза агентът. — Трябва да затварям. Обади ми се по-късно.
Затворих. Обзе ме чувство за вина. Можеше и да заблудя Линдъл с искането си, но не и себе си. Проверявах бившата си съпруга, която не можех да забравя. Запитах се дали съм способен да направя нещо още-низко.
Опитах се да не мисля за това, отново взех слушалката и пуснах в автомата още монети. Обадих се на Джанис Лангуайзър и осъзнах, че може би съм на път да отговоря на въпроса, който си бях поставил.
Секретарката каза, че Лангуайзър говори по телефона и ще ми се обади по-късно. Отговорих, че тя не може да се свърже с мен, но ще позвъня пак след петнайсет минути. Затворих и се разходих из търговския център, като прекарах повечето време в един магазин, където продаваха стотици търговски марки лютив сос. Не знаех дали ще го използвам, защото вече не си готвех, но купих бутилка „Гейтър Скуийзинг“, тъй като магазинът ми хареса, пък и ми трябваха още дребни пари за телефона.
