не съм го виждала. Работехме заедно, но не бяхме близки. Бяхме различни. Мисля, че господин Вон ни избра точно заради това.
— Какво имате предвид?
— Не бяхме приятели. Мисля, че господин Вон избра двама души, които не си приличат, за да не им хрумват разни идеи. За парите.
Кимнах, но не казах нищо. Джоунс се замисли и самосъжалително поклати глава.
— Какво има?
— Нищо. Мислех да отида да го видя в някой от клубовете му, но реших, че вероятно дори няма да ме пуснат да вляза. Пък и бих изпаднала в неудобно положение, ако го повикат и той се държи така, сякаш не си спомня нищо.
— Колко клубове има Саймънсън?
Тя присви очи подозрително.
— Казахте ми, че работите задълбочено, но очевидно дори не знаете кой е той сега, нали?
Свих рамене.
— Кой е той сега?
— Лайнъс. Използва само малкото си име. Известен е. Той и съдружниците му притежават най-модните клубове в Холивуд. Там ходят всички знаменитости.
— Колко клубове има?
— Мисля, че са поне четири-пет. Не се интересувам. Започнаха с един и продължават да ги увеличават.
— А колко съдружници има Саймънсън?
— Не знам. Имаше статия в едно списание… Чакайте малко — Мисля, че съм я запазила.
Джоунс се наведе и издърпа най-долното чекмедже на бюрото си. Прерови съдържанието му, извади брой на списание „Лос Анджелис“ и запрелиства страниците. Списанието беше лъскаво, отзад имаше реклами за ресторанти и обикновено съдържаше две-три дълги статии за живота и смърт, та в Лос Анджелис. Но зад лъскавата фасада имаше и критичност. Два пъти през годините издателите бяха публикували информация за мои разследвания. Смятах, че от всички други репортажи в пресата те са се доближили най-много до истината за престъпленията от гледна точка на въздействието им върху семейството и квартала. Ефектът на доминото.
— Не знам защо съм го запазила — рече Джоунс. Беше леко смутена, защото преди малко бе казала, че не се интересува от бившия си колега. — Предполагам, защото го познавах. Да, ето.
Обърна списанието към мен. Статията беше разположена на две страници и озаглавена „Кралете на нощта“. Имаше снимка на четирима млади мъже, застанали един до друг зад махагонов бар. Зад тях имаше лавици, отрупани с разноцветни бутилки, осветени отзад.
— Може ли да го разгледам?
Джоунс затвори списанието и ми го подаде.
— Задръжте го. Едва ли някога ще видя отново Лайнъс. Той няма време за мен. Каза какво ще направи и го направи, това е всичко.
Погледнах я.
— Какво имате предвид?
— Когато го видях в болницата, ми каза, че банката му дължи пари, защото е бил прострелян. Щял да ги вземе, да напусне и да отвори бар. Нямало да повтаря грешките на баща си.
— На баща си?
— Не знам какво искаше да каже. Не попитах. Но неизвестно защо, отварянето на бар беше мечтата му. Да бъде крал на нощта. Е, постигна го.
В гласа й прозвуча смесица от копнеж и завист. Това ней подхождаше и изпитах желание дай кажа какво мисля за нейния герой. Но не го направих. Още не разполагах с онова, което ми бе необходимо.
Реших, че съм я попитал за всичко, което се сетих, и станах.
— Благодаря, че ми отделихте време. Сигурна ли сте, че мога да взема списанието?
Джоунс махна с ръка.
— Вземете го. Гледала съм го достатъчно. Някоя нощ ще нахлузя черни джинси и черна тениска и ще се опитам да се срещна с Лайнъс. Може да поговорим за старите дни, но той вероятно няма да иска да си спомни за тях.
— Това не е приятно на никого, Джослин. Защото старите дни не са били чак толкова хубави.
Искаше ми се дай кажа нещо окуражаващо и че не трябва да завижда, а да се гордее с онова, което е постигнала. Но полицейският хеликоптер излетя и банката се разтресе, сякаш имаше земетресение. Излязох и оставих Джослин Джоунс да седи в кабинета си и да мисли за един друг начин на живот.
36
Списанието беше отпреди седем месеца. Статията за Лайнъс и съдружниците му не беше водеща, но бе отбелязана на корицата в един ред, който гласеше: „Среднощните предприемачи в Холивуд“. Репортажът бе посветен на предстоящото откриване на шести нощен клуб. Саймънсън бе определен като кралят на нощните птици. Той бе създал империята си, започвайки от мизерен бар, който бе купил с обезщетението от банката. Първото му заведение се намираше в уличка между Холивуд Булевард и Кауенга. Саймънсън го ремонтирал, намалил осветлението наполовина и довел барманки, оценявани повече заради външността и татуировките, отколкото заради умението им да правят коктейли. Засилил музиката, започнал да взима десет долара куверт и не пускал клиенти с вратовръзки и бели ризи. Клубът нямал табела с име отвън и не бил вписан в телефонния указател. Примигващата неонова стрела над входа била единственият знак за търговски обект. Но скоро стрелата вече не била необходима и била махната, защото пред входа постоянно имало опашка от посетители.
В статията пишеше, че после Лайнъс — навсякъде го наричаха с малкото му име — се сдружил с трима приятели от гимназията в Бевърли Хилс и започнал да открива нов клуб на всеки шест месеца. Отначало предприемачите се придържали към схемата, направила известен първия клуб — купували някое занемарено заведение, ремонтирали го, отваряли го, разпространявали мълвата и я чакали да стигне до холивудския елит. След безименния бар, за другите нощни клубове избирали тематика и име от литературно или музикално произведение.
Вторият бар се казваше „Денят на скакалците на Нат“, реверанс към Натаниъл Уест и класическия му роман за Холивуд. Но името не беше измислено от тях. От десетилетия барът беше известен като „Нат“ и повечето клиенти вероятно мислеха, че е кръстен на Нат Кинг Коул. Но според статията при всички случаи името било страхотно и съдружниците го запазили.
„Нат“ беше заведението, в което бяха простреляни Дорси и Крос. Всъщност в списанието пишеше, че убийството на Дорси е намалило продажната цена на бара. Дори го продали на безценица. Но след като бил отворен отново, без името му да бъде променено, и предложен на нощните птици, историята му засилила загадъчността му. Това бил поредният бърз и огромен успех на бившите съученици, които нарекли процъфтяващата си компания „Четиримата крале“.
Дълго бях вярвал в случайности. Но вече не вярвах. Има разлика между отделните случайности. Посещението на Кизмин Райдър в дома ми и заплахите й, докато Арт Пепър изпълняваше „Високо напрежение“, беше случайност. Но докато седях в мерцедеса и четях статията в списанието, не можех да повярвам, че Лайнъс Саймънсън случайно е купил бара, в който бяха простреляни двамата детективи, разследващи обира на двата милиона долара, преброени и подготвени за транспортиране от него. Това съвсем не беше случайност, а чиста арогантност.
Освен безименния бар и „Нат“ четиримата съдружници бяха отворили нощни клубове с имена „Кингс Кросинг“, „Чет“ и „Последната крепост на Коузи“. Според статията последният бар бил кръстен на приятел, който бил изчезнал. Клубът, чието откриване беше повод за статията, се наричаше „Рейли Кучешката колиба“ — име, използвано от частния детектив Филип Марлоу.
Статията не се задълбочаваше във финансирането на операциите на четиримата съдружници и се интересуваше повече от блясъка, отколкото от основната история за предполагаемия успех. Първите барове дали основата за разширяването на повтарящия се цикъл. Печалбата от първия клуб Финансирала втория и
