така нататък.
Но картината не беше изцяло позитивна. Авторът на статията завършваше с предположението, че Четиримата крале може да станат жертви на успеха си. Теорията беше, че облечените в черно нощни птици в Холивуд са ограничен брой и шестте заведения не търсят разнообразяване на клиентелата, а само си я разпределят. В статията се отбелязваше, че има много претенденти за трона — интересни и оригинални барове, отворили врати през последните години.
Накрая пишеше, че наскоро в една петъчна нощ нямало опашка от нощни птици, чакащи да влязат в безименния клуб. И цинично се изказваше предположението, че може би е време отново да сложат стрелата.
Пъхнах списанието в папката и се замислих. Имах чувството, че нещата се изясняват. Развълнувах се, защото инстинктивно усетих, че съм близо до истината. Не знаех всички отговори, но опитът ми подсказваше, че ще се появят. Най-важното беше, че имах посока. Четири години след като бях видял трупа на Анджела Бентън, най-после имах солиден заподозрян.
Отворих конзолата между предните седалки и извадих клетъчния телефон. Реших, че няма да стане нищо лошо, ако се обадя на домашния си номер и проверя дали имам съобщения. Бяха две. Първото беше от Джанис Лангуайзър. Кратко и мило.
— Аз съм. Обади ми се, но вземи предпазни мерки.
Знаех, че това означава телефонен автомат. Второто съобщение беше от Рой Линдъл. И той се бе придържал към стандартната краткост.
— Имам нещо за теб, задник. Обади ми се.
Огледах се. Бях спрял пред поща на Сан Висенте. Времето ми за паркиране изтичаше, а нямах дребни монети нито за автомата, нито за телефон. Но в пощата не можеше да няма телефон и автомат за разваляне на едри пари.
Обадих се първо на Лангуайзър, защото реших, че вече съм напреднал достатъчно в разследването и не се нуждая от информацията, която бях поискал от Линдъл.
Оказа се, че Джанис още е в кантората.
— Измъкна ли нещо от Форман? — попитах, като пристъпих направо към същината на въпроса.
— Информацията трябва да остане строго поверителна, Хари. Говорих с Джеймс и когато му обясних какви са обстоятелствата, той нямаше нищо против да ми каже. Условието е информацията да не бъде записвана в доклади и да не разкриваш източника.
— Няма проблем. Пък и вече не пиша доклади.
— Не бързай толкова. Не си ченге, нито адвокат и нямаш юридическа защита.
— Имам разрешително за частен детектив.
— Ако има процес и съдията ти заповяда да разкриеш източника си, ще трябва да го направиш, инак ще те обвинят в неуважение към съда. Което вероятно ще означава да отидеш в затвора. А там никак не обичат бивши ченгета.
— Не ми ги разправяй тия на мен.
— Все пак ти го напомням.
— Добре, разбирам. Но няма да има проблеми.
Истината беше, че не виждах как това може някога да стигне до съда. А вероятността да отида в затвора изобщо не ме притесняваше.
— Хубаво. Джеймс ми каза, че Саймънсън е взел петдесет хиляди долара.
— Само толкова?
— Да. Наистина не е много. Трябвало е да плати на адвоката трийсет и пет процента, а също и да покрие разноските по подаването на иска.
Форман бе получил трийсет и пет процента, работейки по случая без почасово заплащане. Това означаваше, че Саймънсън вероятно бе взел чисто малко повече от трийсет хиляди. Не беше много, когато става дума да напуснеш работата си и Да създадеш империя от луксозни нощни клубове.
Вълнението ми се засили. Подозирах, че сумата е малка, но не и чак толкова малка. Убедеността ми нарасна.
— Форман каза ли нещо друго за случая?
— Само още нещо. Саймънсън настоял за поверително споразумение. Самото споразумение било необикновено. Изисквало не само да няма публично оповестяване за обезщетението, но и да не се вписва в официални документи.
— Ами нали и без това не се е стигнало до съд.
— Знам, но „Банка ЛА“ е корпорация с публично участие. Ето защо поверителното споразумение е изисквало Саймън да използва псевдоним във всички финансови документи, свързани с изплащането на сумата. И отново по негова молба се е представил като господин Кинг.
Замислих се и не казах нищо.
— Как се представих, Хари?
— Отлично, Джанис. Това ми напомни, че свърши страхотно много работа по този случай. Сигурна ли си, че не искаш да вземеш пари?
— Да, сигурна съм. Още съм ти длъжница.
— Сега и аз съм ти длъжник. Искам да направиш едно последно нещо за мен. Току-що реших утре да кажа на властите онова, което знам. Ще е добре и ти да присъстваш. Така ще съм сигурен, че няма да наруша правилата с онези хора.
— Ще дойда. Къде?
— Не искаш ли първо да провериш календара си?
— Знам, че сутринта съм свободна. В кантората ли ще го направиш, или в полицията?
— Нямам полицейски правомощия. Бих искал да е в кантората. Имате ли стая за шест-седем души?
— Ще запазя залата за конференции. В колко часа?
— Девет?
— Добре. Ще дойда по-рано, в случай че искаш първо да поговорим и да обмислим нещата.
— Няма да е зле. Ще се видим в осем и половина.
— Ще те чакам. Смяташ ли, че си готов с всичко?
Имаше предвид дали знам цялата история и дали разполагам с доказателства, които да принудят полицията и ФБР да подновят разследването.
— Сглобявам картината. Може би ще трябва да направя още нещо и после да го дам на някой, който ще получи заповеди за арест.
— Ясно. Ще се видим утре. И наистина се радвам, че успя.
— И аз. Благодаря, Джанис.
След като затворих, се сетих, че бях забравил за автомата за паркиране. Отидох да пусна още монети, но беше късно. Ченгетата ме бяха изпреварили. Оставих глобата на предното стъкло, върнах се в пощата и се обадих на Линдъл.
— Намери ли нещо?
— Голям задник си, Бош. Караш ме да се ровя в кирливите ти ризи.
Досетих се защо е ядосан.
— Регистрационният номер ли?
— Да, регистрационният номер. Не се прави, че не си знаел. На бившата ти съпруга е. Не ми харесва да ме забъркваш в глупостите си. Или я убий, или я забрави.
Не бях съгласен с предложението му. Очевидно го бях вбесил.
— Не знаех, Рой. Извинявай. Имаш право. Не трябваше да те забърквам в това и съжалявам, че го направих.
Последва мълчание и помислих, че съм го умилостивил.
— Рой?
— Какво?
— Записа ли адреса на регистрационния номер?
— Шибан задник!
Той кипя от гняв още една минута, но накрая, макар и без желание, ми каза адреса, на който бе
