че е полицай.
— Ченге сте, нали — рече Саймънсън и ми направи знак да вляза. — Затворете вратата.
Представих се, но не казах дали съм ченге.
— Аз съм Лайнъс, а това е Джим. Какво има? Какво можем да направим за вас?
Вдигнах ръце, сякаш нямах какво да крия.
— Не съм сигурен какво можете да направите за мен. Исках само да се отбия и да се представя. Работя по случая Анджела Бентън, който е свързан с обира на „Банка ЛА“.
— „Банка ЛА“? Стара история. — Лайнъс погледна съдружника си и се изсмя. — Струва ми се, че беше в някой минал живот. Не искам да говоря за това. Неприятен спомен.
— Може би не толкова неприятен за вас, колкото за Анджела Бентън.
Саймънсън изведнъж стана сериозен и се наведе напред.
— Не разбирам какво правите тук. Не сте ченге. Те идват по двама. Ако пък сте ченге, тогава се легитимирайте. Какво искате? Покажете ми значката си.
— Не съм казал, че имам значка. Бях ченге, но вече не съм. Смятах, че ще ме познаете от онзи минал живот, за който споменахте.
Саймънсън отново погледна Олифант и се усмихна самодоволно.
— Защо трябва да ви познавам?
— Бях там в деня, когато ви простреляха в задника. Но от друга страна, вие се мятахте и крещяхте толкова силно, че вероятно не сте имали време да ме погледнете.
Той отвори широко очи от почуда, когато се сети кой съм и какво бях направил.
— По дяволите, вие сте ченгето, което застреля… — Лайнъс млъкна, преди да е казал името, и се обърна към Олифант. — Той улучи един от крадците.
Погледнах съдружника и видях, че и той ме е познал. В очите му блестеше омраза или може би гняв.
— Това не се знае със сигурност, защото така и не заловихме крадеца. Но мисля, че го улучих. И наистина бях аз. Усмихнах се гордо.
— За кого работите? — попита Саймънсън.
— Аз ли? Работя за човек, който няма да се спре пред нищо и няма да са откаже от разследването. Той ще разбере кой е убил Анджела Бентън и ще упорства, докато не го направи или не умре.
Лайнъс отново се ухили арогантно.
— Е, желая успех и на вас, и на него, господин Бош. Мисля, че трябва да си вървите. Ние тук имаме работа.
Кимнах и хвърлих на Олифант най-убийствения поглед в репертоара си.
— Е, ще се видим пак, момчета.
Излязох и тръгнах по коридора. Чет Бейкър пееше, „Моята странна любима“. Забелязах, че барманката показва татуировката си на двама мъже, които седяха на бара. Те се смееха. Познах ги. Останалите двама „крале“ от снимката в списанието.
Те ме видяха, престанаха да се смеят и ме проследиха с поглед до вратата.
39
На път за вкъщи спрях в денонощния магазин „Ралф“ на Сънсет Булевард и си купих пакет кафе. Едва ли щях да спя тази нощ. Преди срещата в кантората на Лангуайзър трябваше да обмисля всичко и да сглобя историята, която щях да разкажа.
По шосето по хълма към къщата ми има много завои и е трудно да се забележи в огледалото за обратно виждане дали имаш преследвач. Но на половината път има един широк завой, който позволява да погледнеш вдясно и да видиш изминатото разстояние. Имах навика да намалявам и да проверявам за „опашка“.
Тази нощ намалих повече от обикновено и наблюдавах по-дълго. Не очаквах, че посещението ми в „Чет“ е възприето по друг начин, освен като заплаха, и се оказа, че не греша. По пътя зад мен се движеше кола с угасени фарове. Натиснах леко педала за газта. След следващия завой засилих още и увеличих разстоянието. Стигнах до гаража си, грабнах пакета кафе и бързо слязох от мерцедеса. Скрих се в най- тъмния ъгъл на гаража и зачаках. След малко колата мина покрай къщата ми. Дълъг ягуар. Някой на задната седалка запали цигара и на светлината на пламъчето видях, че колата е пълна. Четиримата крале идваха за мен.
Храстите на улицата се осветиха в червено и разбрах, че ягуарът спира. Влязох в кухнята и заключих вратата.
В такива моменти хората без значки се обаждат на полицията за помощ. Но в момента това не беше за мен. Играта беше моя и не ме интересуваше дали разполагам с някаква власт, или не.
Не бях носил оръжие от нощта, в която оставих значката и служебния си пистолет в холивудското районно управление и напуснах. Но си бях купил „Глок Р7“ за самозащита. Пистолетът беше увит в мазна кърпа и сложен в кутия на лавицата в дрешника в спалнята. Оставих пакета кафе на плота и без да паля лампите, тръгнах към спалнята.
Отворих вратата на килера и неочаквано някой ме блъсна с всичка сила. Ударих се в отсрещната стена и се свлякох на пода. Мъжът се хвърли върху мен, възседна ме и опря пистолет под челюстта ми. Успях да погледна нагоре и на слабата светлина, проникваща през остъклената врата, видях кой е нападателят ми.
— Милтън. Какво…
— Млъкни, тъпако! Изненадан си, че ме виждаш? Мислиш ли, че щях да седя със скръстени ръце и да позволя да ме изхвърлят като мръсно коте, без да направя нищо?
— Не знам за какво говориш. Слушай, едни хора…
— Казах да млъкнеш, да ти го начукам! Искам дискетите. И оригиналния чип.
— Изслушай ме! Всеки момент тук ще влязат едни хора, които…
Милтън заби дулото на пистолета толкова дълбоко под челюстта ми, че се наложи да млъкна. Пред очите ми заиграха червени петна от болка. Той се наведе над мен и усетих дъха му.
— Пистолетът ти е у мен, Бош. И ще бъдеш поредният безследно изчезнал, ако…
От коридора се разнесе трясък — някой разби предната врата. После се чуха стъпки. Милтън отскочи от мен и излезе от спалнята. Почти веднага след това се разнесе изстрел и той политна към стената и се свлече на пода.
Разбрах, че са го помислили за мен. Разполагах с няколко секунди. Претърколих се и се хвърлих към остъклената врата. Докато я отварях, чух паникьосан вик.
— Това не е той!
Вратата изскърца. Излязох бързо, прекосих терасата, Прехвърлих се през перилата и увиснах над осветения от луната шестметров каньон. Потърсих с поглед някоя от железните подпори, които държаха терасата и къщата на хълма. Познавах добре проекта — бях наблюдавал реконструкцията На къщата след земетресението през 1994 година.
Наложи се да се придвижа два метра по ръба, за да се хвана за една от подпорите. Увих ръце и крака около желязото и се плъзнах до земята. В същия миг чух стъпки на терасата над мен.
— Спуснал се е оттук! Спуснал се е оттук! — Къде е? Не виждам…
— Оттук! Вие двамата вървете. Ние ще отидем на улицата.
Скрих се под терасата. Знаех, че ако опитам да стигна по стръмния склон до някоя от улиците или къщите в каньона долу, въоръжените ми преследвачи ще ме видят. Реших да се изкача под къщата и да се спотая в основите. В земята бе изкопан ров, за да бъдат сменени тръбите на канализацията. Освен това над мен имаше и капак, през който се влизаше под чергата в коридора. Бях го направил по време на реконструкцията на къщата като маршрут за бягство. Но капакът беше заключен отвътре и значи не можех да го използвам.
Запълзях нагоре, намерих рова и се претърколих вътре. Опипах слепешком дъното, търсейки нещо, което би могло да ми послужи за оръжие. Имаше само парчета от старата тръба. Открих едно триъгълно и го взех. Можеше да свърши работа.
