— Господин Скагс ми каза, че ще дойдете. Работели сте по обира.
— Точно така.
— Радвам се, че не е забравен.
— Приятно ми е да го чуя.
— Какво мога да направя за вас?
— Не съм сигурен. Преглеждам онова, което е било направено. Затова може и да се повторя, но бих искал да чуя какво е било вашето участие. Ще ви задавам въпроси, ако се сетя за нещо.
— Няма какво толкова да разказвам. Не бях там, за разлика от Лайнъс и горкия господин Вон. Бях около парите, преди да ги транспортират. Тогава бях помощник на господин Скагс. Той ми беше наставникът в компанията.
Кимнах и се усмихнах, сякаш смятах, че всичко това е много хубаво. Придвижвах се бавно. Планът ми беше постепенно да я насоча в посоката, в която исках.
— Работили сте с парите. Преброили сте ги и сте ги опако-. Къде стана това?
— В централата. През цялото време бяхме в трезора. Парите дойдоха при нас от клоновете и направихме всичко, без да излизаме оттам, освен, разбира се, след края на работното време. Работихме три дни и половина, за да подготвим банкнотите. През повечето време чакахме парите да пристигнат от клоновете.
— И Лайнъс Саймънсън ли беше с вас?
— Да.
— Господин Скагс и негов наставник ли беше?
Тя поклати глава и мисля, че леко се изчерви, но беше трудно да се каже, защото кожата й беше смугла.
— Не. Програмата с наставници е предназначена за малцинствата. По-скоро беше, защото преди година я преустановиха. Все едно, Лайнъс е бял. Израснал е в Бевърли Хилс. Баща му е имал няколко ресторанта. Мисля, че не му трябваше наставник.
Кимнах.
— И така, вие с Лайнъс три дни сте събирали парите. Трябвало е и да запишете серийните номера.
— Да.
— Как се прави това?
Джоунс не отговори веднага. Очевидно се опитваше да си спомни и бавно се въртеше на стола. Видях как на покрива на участъка отсреща каца полицейски хеликоптер.
— Трябваше да запишем произволни номера, затова взимахме напосоки банкноти от купчините. Мисля, че трябваше да запишем около хиляда серийни номера. Отне доста време.
Прелистих материалите от разследванията в черната папка, намерих доклада, който бяха написали двамата със Саймънсън, и го извадих.
— Според този доклад сте записали серийните номера на осемстотин банкноти.
— Да, вярно.
— Това ли е докладът?
Дадох й го и Джоунс прегледа всички страници и подписа си накрая.
— Минаха четири години…
— Да, знам. Тогава ли го видяхте за последен път?
— Така мисля. Когато го подписах.
— Тук серийните номера са напечатани, а не написани на ръка. Как е станало това, щом сте били в трезора?
— Лайнъс реши, че ще ни отнеме цяла вечност, докато ги напишем на ръка и после ги вкараме в компютъра. Затова донесе преносимия си компютър и ги вкарахме там. Единият четеше номерата, а другият ги печаташе.
— Кой какво правеше?
— Редувахме се. Хората може да си мислят, че да седиш край маса с два милиона долара е много вълнуващо, но всъщност е скучно. Затова се сменяхме.
Замислих се. Опитвах се да разбера как е станало. Присъствието на двама служители предполагаше двойна проверка на списъка, но явно случаят не беше такъв. Независимо дали бе чел номерата, или ги бе вкарвал в преносимия си компютър, Саймънсън бе контролирал информацията. Бе имал възможност да ги промени, без Джоунс да забележи, освен ако не бе гледала и банкнотите, и монитора.
И все пак това изглеждаше рисковано. Приличаше по-скоро на неочаквано хрумване, отколкото на предварително обмислен план.
— Добре — казах аз. — И после, когато приключихте, направихте разпечатка и подписахте доклада, така ли?
— Мисля, че да. Беше отдавна.
Протегнах ръка и тя ми върна документа.
— Кой занесе доклада на господин Скагс?
— Вероятно Лайнъс. Той направи разпечатката. Защо са толкова важни тези подробности?
Беше заподозряла в каква насока я тласкам. Не отговорих на въпроса й. Прелистих доклада на последната страница и погледнах подписите. Нейният беше под този на Саймънсън и над драсканицата на Скагс. Първо се бе подписал Саймънсън, после тя — и накрая го бяха занесли на Скагс.
Вдигнах доклада към светлината на кръглото прозорче и видях нещо, което не бях забелязвал дотогава. Докладът беше копие, но въпреки това в подписа на Джоунс се виждаха различия в оттенъка на мастилото. Бях попадал на подобно нещо при друг случай.
— Какво има? — попита тя.
Погледнах я, докато прибирах документа в папката.
— Моля?
— Имахте такова изражение, сякаш видяхте нещо важно.
— Не. Просто преглеждам всичко. Бих искал да ви задам още няколко въпроса.
— Добре, но трябва да сляза долу. Скоро ще затваряме.
— Тогава няма да ви досаждам повече. Господин Вон участваше ли в подготовката на парите и документирането на серийните номера?
Джоунс поклати глава.
— Не точно. Той ни контролираше и идваше често при нас, особено когато парите идваха от клоновете или от федералния резерв. Господин Вон отговаряше за това.
— Той дойде ли, докато диктувахте номерата и ги вкарвахте в преносимия компютър?
— Не си спомням. Мисля, че дойде. Смятам, че харесваше Лайнъс, затова идваше често.
— Какво искате да кажете?
— Ами… нали се сещате…
— Имате предвид, че господин Вон е бил хомосексуалист?
Тя сви рамене.
— Така мисля. Но прикрит. Това беше тайна. Но не е нещо особено.
— А Лайнъс?
— Не, той не е хомосексуалист. Затова му беше неприятно да вижда често господин Вон.
— Каза ли ви го, или вие мислите така?
— Веднъж спомена нещо. Пошегува се, че ще го съди за сексуален тормоз, ако господин Вон продължава да идва толкова често.
Кимнах. Не знаех дали това има връзка с разследването.
— Не отговорихте на въпроса ми.
— Кой въпрос?
— Защо се съсредоточавате върху серийните номера и Лайнъс и господин Вон?
— Струва ви се така, защото сте запозната с тези неща. Опитвам се да разгледам случая от всички страни. Чувате ли се с Лайнъс?
Тя сякаш се изненада.
— Не. Веднъж го посетих в болницата, веднага след престрелката. Той не се върна на работа и повече
