— За нищо. Сетих за случая, по който работя. Утре трябва да питам нещо следователя на застрахователната компания.
Сервитьорът донесе сметката и аз я платих — вече си бях взел кредитните карти от Елинор. Излязохме от ресторанта и се качихме в колата. Проверих дали чантата ми е под седалката. Потеглихме към „Беладжо“. Разстоянието беше малко, но пътуването продължи дълго заради натовареното движение. Изнервих се, защото не знаех какво ще се случи, когато стигнем там. Погледнах часовника си. Наближаваше десет.
— В колко часа ще играеш?
— Обичам да започвам около полунощ.
— Защо ти харесва да играеш нощем, а не през деня?
— Сериозните играчи идват през нощта. Туристите си лягат. На масата се разиграват повече пари.
Известно време пътувахме мълчаливо, после тя продължи да говори, сякаш не бе спирала.
— Освен това обичам да наблюдавам изгрева, след като изляза от казиното. Чувствам се щастлива, че съм оцеляла още един ден.
Влязохме в „Беладжо“. Елинор взе ключа, оставен на нейното име на гишето за важни гости, и ме поведе към асансьора така, сякаш го бе правила стотици пъти. Влязохме в апартамент на дванайсетия етаж. Беше прекрасен. Имаше всекидневна, спалня и изглед към осветените фонтани в предния двор.
— Хубав е. Имаш богати познати.
— Създавам си репутация. Играя тук четири-пет нощи и това започва да привлича хора. Играчи, които залагат много и искат да играят с мен. Служителите тук го знаят и не искат да играя другаде.
— Изглежда, че нещата вървят добре за теб.
— Не се оплаквам.
— Не знам…
Не довърших мисълта си. Елинор се приближи и застана пред мен.
— Какво не знаеш?
— Не знам какво щях да кажа. Може би щях да попитам какво пропускам. Имаш ли си някого, Елинор?
Тя се приближи още и усетих дъхай.
— Имаш предвид дали съм влюбена ли, Хари? Не, не съм. Още ли вярваш в онова, което ми каза? В теорията за единствения куршум?
Кимнах, без да се колебая, и я погледнах в очите. Тя се наведе към мен.
— А ти? — попитах я. — Още ли вярваш в стиховете на поета, че нещата в сърцето са неизброими?
— Езра Паунд… Да, вярвам.
Повдигнах с ръка брадичката й и я целунах. Прегърнахме се и Елинор ме притегли към себе си. Разбрах, че ще се любим. И в този миг усетих какво е да си най-големият късметлия в Лас Вегас. Притиснах я до себе си, погалих тила й и прошепнах:
— Всичко, което искам на този свят, си ти.
— Знам — отговори тя.
31
По време на обратния полет към Лос Анджелис се опитах да се съсредоточа върху разследването. Но усилията ми бяха безуспешни. През по-голямата част от нощта бях наблюдавал как Елинор печели стотици долари от петима мъже в стаята за покер в „Беладжо“. За пръв път я гледах как играе. Доста затрудни другите играчи и ги принуди да се откажат. Остана само един, но купчината чипове пред него беше само една, докато Елинор осребри пет. Тя беше хладнокръвен и неотстъпчив играч, внушаваше респект и бе загадъчна и красива. Цял живот съм изучавал хората. Но не можах да разгадая изражението й, докато играеше. Доколкото видях, нито за миг не се издаде.
Но след като приключи с тези мъже, Елинор приключи и с мен. Каза ми, че била уморена и трябвало да си ляга. Добави, че не може да отида при нея. Дори не предложи да ме закара до летището. Сбогувахме се набързо. В целувката ни липсваше страстта, която бяхме изпитали по-рано в апартамента. Разделихме се без обещания да се срещнем отново или да се чуем по телефона. Просто си казахме довиждане и тя тръгна.
Успях да стигна до летището, но когато се качих в самолета, не можах да прогоня мисълта за нея. Опитах се да чета материалите от разследването, но не излезе нищо. Непрекъснато мислех за загадките на Елинор. Не за хубавите мигове, прекарани заедно, за спомените и любенето. Мислех за внезапната ни раздяла и колко ловко Елинор бе отбягвала въпроса, когато я попитах има ли си някого. Тя каза, че не е влюбена, но всъщност не отговори на въпроса ми. Мислех за желанието й да отседна в хотел и защо не искаше да отворя багажника на колата й. Бях запомнил регистрационния й номер и го записах на първата страница на материалите от разследването. После се почувствах като предател и го задрасках. Но въпреки че го направих, знаех, че няма да го залича от паметта си.
32
Кабинетите на следователите на „Глобал Ъндъррайтърс“ се намираха в шестетажна черна сграда на „Колорадо“, на около шест пресечки от океана. Секретарката на Шандор Шатмари ме погледна така, сякаш бях паднал от луната.
— Не получихте ли съобщението ми?
— Какво съобщение?
— Оставих ви съобщение, че се наложи тази сутрин господин Шатмари да отмени срещата ви.
— Какво се е случило? Да не е умрял някой?
Тя се обиди от наглостта ми и в гласа й прозвуча нотка на раздразнение.
— Не. Той прегледа програмата си за деня и реши, че няма къде да ви вмести.
— Значи е тук?
— Не може да ви приеме. Съжалявам, че не сте чули съобщението ми. Останах с убеждението, че това е домашният ви номер.
— Моля ви, кажете му, че съм тук. Не чух съобщението ви, защото не бях в града. Върнах се тази сутрин. Бих искал Да го видя. Важно е.
Секретарката се притесни и вдигна телефонната слушалка, но после размисли, остави я, стана и отиде да му предаде Молбата ми лично. След няколко минути се върна и седна, не бързаше да ми съобщи новината. Накрая каза:
— Говорих с господин Шатмари. Ще се опита да ви приеме веднага, щом може.
— Благодаря. Много мило и от негова, и от ваша страна.
В чакалнята имаше канапе и масичка за кафе, върху които бяха разпръснати стари списания. Бях взел със себе си от разследването като реквизит, за да смая с тях и с достъпа си до такава секретна информация. Седнах на канапето и започнах да прелиствам страниците и да препрочитам някои от докладите. Нищо ново не привлече вниманието ми, но се запознавах все по-отблизо с фактите по случая. Това беше важно, защото знаех, че ще ми помогне, докато пресявам новата информация, за да не проверявам всеки път в материалите.
Мина половин час, после телефонът на секретарката из-звъня и тя ме покани да вляза при шефа й.
Шатмари беше едър петдесет и пет годишен мъж. Приличаше повече на продавач на книги, отколкото на следовател, но стените в кабинета му бяха окичени с похвални грамоти и снимки с известни личности, които свидетелстваха за успеха му като детектив. Той посочи стола пред отрупаното с книжа бюро и заговори, като в същото време пишеше нещо.
— Аз съм зает човек, господин Бош. Какво мога да направя за вас?
— Както ви казах вчера по телефона, работя по един от вашите случаи. Мислех, че може да обменим информация и да видим кой докъде е стигнал.
— Защо да споделям информация с вас?
Нещо не беше наред. Той беше предварително настроен да не ме хареса, още преди да съм прекрачил прага на кабинета му. Запитах се дали Пипълс не е разговарял с него за мен. Може би Шатмари се бе
