— Обажда се Хари Бош. — Той се прокашля. — Трябва да обсъдим някои неща и си искам цигарената пепел. За местопрестъплението отговарям аз.
И затвори. Знаеше, че думите му ще я подразнят, може би дори щяха да я разгневят. Знаеше, че се е запътил към неизбежна конфронтация с Рейчъл и Бюрото, конфронтация, която навярно беше излишна и лесно можеше да се избегне.
Обаче не можеше да се насили да отстъпи. Дори заради Рейчъл, заради спомена за онова, което бяха споделили. Дори заради надеждата за нова връзка с нея, надежда, която носеше като номер, запаметен в сърцето на мобилен телефон.
10.
Бош и Ферас излязоха от хотел „Марк Твен“. Утринната светлина едва започваше да озарява небето. Плътните сиви въздушни маси, нахлуващи откъм океана, сгъстяваха сенките по улиците и придаваха на Лос Анджелис вид на призрачен град. Това устройваше Хари. Отговаряше на неговата представа за града.
— Мислиш ли, че ще остане тук? — попита младият детектив.
Бош сви рамене.
— Няма къде да иде.
Току-що бяха настанили своя свидетел в хотела под псевдонима Стивън Кинг. Джеси Митфорд се оказваше изключително ценен за следствието. Той беше козът на Бош. Въпреки че канадецът не можеше да направи словесен портрет на мъжа, застрелял Стенли Кент и взел цезия, бяха получили от него ясна представа за случилото се на площадката при Мълхоланд. Освен това щеше да им бъде полезен, ако се стигнеше до арест и съдебен процес. Можеха да използват показанията му като описание на престъплението. С негова помощ прокурорът щеше да свърже отделните точки от картината за съдебните заседатели и това го правеше важен, независимо че не беше в състояние да разпознае убиеца.
Бош и лейтенант Гандъл бяха решили да не изпускат от очи младия бродяга. Лейтенантът отпусна пари, които щяха да стигнат на Митфорд за четири дни в „Марк Твен“. Дотогава вече щеше да е по-ясно в каква посока отива случаят.
Качиха се във форда „Краун Виктория“, който Ферас беше взел от служебния гараж, и потеглиха по Уилкокс Авеню към Сънсет Булевард. Шофираше Хари. На светофара извади мобифона си. Рейчъл Уолинг не му се беше обадила, затова набра номера на нейния партньор. Бренър отговори незабавно и Бош поде разговора предпазливо.
— Само проверявам. Още ли сме на линия за брифинга в девет?
Искаше да е сигурен, че не са го изритали от следствието, преди да даде каквато и да е нова информация на агента.
— Хмм, да… да, още сме на линия, обаче брифингът е отложен.
— За кога?
— Мисля, че засега е за десет. Ще ти съобщим.
От отговора не личеше брифингът с местните власти да е сигурен. Трябваше да притисне Бренър.
— Къде ще се проведе? В Тактическото ли?
От съвместната си работа с Уолинг знаеше, че отдел „Тактическо разузнаване“ е извън сградата на Бюрото и местонахождението му е секретно. Искаше да види дали агентът ще се хване.
— Не, във федералната сграда, в центъра. На четиринайсетия етаж. Просто попитай за брифинга на ОТР. Какво научи от свидетеля?
Бош реши да не разкрива картите си, докато не получи по-ясна представа за своята роля.
— Видял е убийството отдалече. После видял прехвърлянето на цезия. Каза, че един човек е извършил всичко: убил Стенли Кент и преместил прасето от поршето в багажника на друга кола. Вторият чакал в своя автомобил и само наблюдавал.
— Даде ли ти номерата на колите?
— Не. За прехвърлянето на цезия най-вероятно е използвана колата на госпожа Кент. Така в тяхната кола не са останали следи от него.
— Ами заподозреният, когото е успял да види?
— Както казах, не може да го идентифицира. Оня носел ски маска. Няма нищо друго.
Бренър помълча известно време.
— Жалко. Какво направихте с него?
— С хлапето ли? Просто го пуснахме.
— Къде живее?
— В Халифакс, Канада.
— Знаеш какво те питам, Бош.
Хари долови промяната в тона. Както и обръщението на фамилно име. Съмняваше се, че Бренър пита за точното местонахождение на Джеси Митфорд само от любопитство.
— Няма постоянен адрес — отвърна той. — Скитник е. Просто го хвърлихме при „Денис“ на Сънсет. Така пожела. Дадохме му двайсетачка да си плати закуската.
Усети, че Ферас го поглежда, когато излъга.
— Можеш ли да почакаш един момент, Хари? — попита агентът. — Звънят ми, може да е от Вашингтон.
Пак бяха на малки имена, отбеляза Бош.
— Естествено, Джак, обаче трябва да затварям.
— Не, чакай.
Бренър го включи на изчакване и оттатък се разнесе музика. Хари погледна партньора си.
— Защо му каза, че сме… — започна по-младият детектив.
Бош вдигна показалец към устните си и Ферас млъкна.
— Задръж за момент.
Докато чакаше, изтече половин минута. От телефона се разнесе „Какъв прекрасен свят“, изпълнение на саксофон. Винаги беше обожавал частта за „тъмната свята нощ“.
Накрая светна зелено и Бош потегли по Сънсет. В този момент от телефона се чу гласът на Бренър.
— Хари? Извинявай, наистина беше от Вашингтон. Както можеш да си представиш, яко са ни нагънали.
Детективът реши да свали картите.
— Какво ново при теб?
— Не е много. От Вътрешна сигурност пращат хеликоптери с оборудване, което може да открива радиационни следи. Ще започнат от площадката и ще се опитат да прихванат следите, които са характерни за цезия. Всъщност обаче той трябва да бъде изваден от прасето, за да получат сигнал. Междувременно организираме брифинга, за да сме сигурни, че всички са наясно с положението.
— Само това ли успя да постигне прословутото ви Бюро?
— Е, още се организираме. Нали ти казах какво ще се получи. Абревиатурна каша.
— Да, каза, че ще настъпи пълен хаос. Феберейците много ви бива за това.
— Не, не съм убеден, че съм се изразил така. Но винаги има период на подготовка. Мисля, че след брифинга с пълна пара ще се заемем с проблема.
Сега вече Бош беше сигурен, че нещо се е променило. Реакцията на Бренър показваше, че или разговорът се подслушва, или не е сам и могат да го чуят.
— До брифинга остават още няколко часа — продължи агентът. — Какъв е следващият ти ход, Хари?
Бош се поколеба, ала не задълго.
— Следващият ми ход е да се върна в къщата, за да разговарям отново с госпожа Кент. Имам някои допълнителни въпроси. После ще идем в южната кула на „Сидърс“4. Там е офисът на Кент — трябва да направим оглед и да поприказваме с партньора му.
Не получи отговор. Приближаваше се до „Денис“ на Сънсет. Отби на паркинга и спря. През прозорците виждаше, че денонощният ресторант е почти празен.
— Чуваш ли ме, Джак?
