— Е, докторе, ще ни опишеш ли ситуацията?
И се наведе от другата страна на трупа, за да го проучи по-отблизо.
— Човекът е бил доведен тук или е дошъл сам по някаква причина и са го принудили да застане на колене.
Патоанатомът посочи панталона на жертвата. На коленете му имаше оранжевокафеникави петна.
— После някой го е прострелял два пъти в тила и той е паднал по очи. Лицевите травми, които виждате, са получени при падането му на земята. Вече е бил мъртъв.
Хари кимна.
— Няма изходни рани — продължи Фелтън. — Оръжието сигурно е малко, вероятно двайсет и втори калибър, с рикошетен ефект в черепа. Адски ефикасно.
И в този момент Хари разбра, че лейтенантът се бе изразил образно, в смисъл, че някой бил пръснал мозъка на жертвата и бил загрозил хубавата гледка от площадката. В бъдеще трябваше да има предвид склонността на Гандъл към хиперболите.
— Час на смъртта? — попита Бош.
— Ако се съди по температурата на черния дроб, преди четири-пет часа — отвърна патологът. — Към осем вечерта, плюс-минус.
Това заключение малко притесни Бош. В осем вече беше тъмно и всички любители на залезите сигурно отдавна си бяха отишли. Ала двата гърмежа бяха отекнали и не можеше да не са ги чули в къщите по околните склонове. И все пак никой не се беше обадил в полицията, поради което патрулните бяха открили трупа чак след три часа.
— Знам какво си мислиш — рече Фелтън. — Гърмежите. Има вероятно обяснение. Момчета, дайте да го върнем в изходно положение.
Хари се изправи и се отдръпна, а съдебният лекар и един от помощниците му преобърнаха трупа.
Бош погледна Уолинг и очите им за миг се срещнаха, после тя отново насочи поглед към жертвата.
След като преобърнаха тялото, се видяха входните рани на тила. Черната коса на Кент беше сплъстена от кръв. По гърба на бялата му риза имаше кафеникави пръски, които моментално привлякоха вниманието на Бош. Беше присъствал на толкова много местопрестъпления, че не им помнеше броя. Тези пръски не бяха от кръв.
— Това не е кръв, нали?
— Не е — потвърди Фелтън. — Според мен в лабораторията ще установим, че е най-обикновена кока- кола.
Уолинг се обади, преди Хари да успее да реагира:
— Импровизиран заглушител. Залепваш празна еднолитрова пластмасова бутилка кола за дулото на оръжието и тя значително заглушава гърмежа от изстрела, понеже звуковите вълни се насочват към стените на шишето, вместо да се разпространят във въздуха. Ако в бутилката е останала малко кола, при изстрела изпръсква жертвата.
Фелтън кимна одобрително и попита:
— Къде я намери, Хари? Бива си я.
Хари се обърна към Уолинг. И той беше впечатлен.
— Има го в интернет — каза Рейчъл.
Бош кимна, макар да не й повярва.
— Има още нещо, на което трябва да обърнеш внимание — прибави съдебният лекар.
Хари отново се наведе. Фелтън се пресегна над трупа и посочи ръката на убития откъм страната на Бош.
— На пръстите на двете ръце има по едно такова нещо.
Сочеше червен пластмасов пръстен на средния пръст. Хари го погледна, после провери другата ръка. Същият червен пръстен. От вътрешната страна и на двата пръстена имаше бяло покритие, приличаше на лепенка.
— Какво е това?
— Още не знам — отвърна патоанатомът. — Но ми се струва, че…
— Аз знам — прекъсна го Уолинг.
Бош я погледна. После кимна. Естествено, че Рейчъл знаеше.
— Наричат ги ТЛД пръстени — каза тя. — Съкращението означава термолуминесцентна дозиметрия. Предупредително устройство. Пръстен, който засича радиация.
Думите й предизвикаха зловещо мълчание. Уолинг продължи:
— Ще ви кажа и още нещо. Когато са обърнати така навътре, с ТЛД екрана към дланта, обикновено този, който ги носи, има работа с радиоактивни вещества.
Бош се изправи и нареди:
— Отдръпнете се от трупа. Всички.
Криминалистите, патолозите и Бош едновременно заотстъпваха от тялото. Уолинг обаче остана на мястото си и вдигна ръце, като че ли призоваваше за вниманието на паството в черква.
— Чакайте, чакайте. Чисто е! Няма опасност.
Всички спряха и я загледаха.
— Ако имаше радиоактивна опасност, ТЛД екраните на пръстените щяха да почернеят — обясни Рейчъл. — Щом не са черни, значи сме в безопасност. А и нося ей това.
Разтвори блейзъра си и показа черна кутийка, закрепена на колана й като пейджър.
— Това е датчик за радиация. Ако имахме проблем, това нещо щеше да вдига вой до небесата и аз първа щях да си плюя на петите. Обаче всичко е наред, чисто е.
Хората колебливо започнаха да се връщат по местата си. Хари Бош се приближи до Рейчъл и я хвана за лакътя.
— Може ли да поговорим?
Тръгнаха към тротоара на Мълхоланд. Бош изпитваше смесени чувства, ала се опитваше да не им дава израз. Беше ядосан. Не искаше да изгуби контрола на местопрестъплението, а тази информация го застрашаваше.
— Какво правиш тук, Рейчъл? — попита той. — Какво става?
— Същото като теб: обадиха ми се посред нощ. И ме пратиха тук.
— Това не обяснява нищо.
— Уверявам те, че съм тук, за да ви помогна.
— Тогава започни, като ми обясниш точно какво правиш тук и кой те праща. Това наистина ще ми помогне.
Уолинг се огледа и посочи оттатък жълтата лента.
— Да идем там.
Провряха се под лентата и излязоха на улицата. Когато прецени, че са се отдалечили достатъчно и никой от хората на местопрестъплението не може да ги чуе, той спря и я погледна.
— Е, тук сме насаме. Какво става? Кой те праща?
Уолинг го погледна в очите.
— Виж, това, което ще ти кажа, трябва да остане поверително. Засега.
— Слушай, Рейчъл, нямам време за…
— Стенли Кент е в един списък. Когато ти или някой твой колега сте проверили името му в Националния криминален компютърен индекс, във Вашингтон се е задействала предупредителна система и ми се обадиха в „Тактическото“.
— Да не е терорист?
— Не. Медицински физик. И доколкото знам, почтен гражданин.
— Тогава какви са тия дозиметрични пръстени и защо ФБР се появява тук посред нощ? В какъв списък е бил Стенли Кент?
Уолинг остави въпроса му без отговор.
— Ще те попитам нещо, Хари. Успял ли е някой вече да отиде в дома на тоя човек или да се обади на жена му?
— Още не. Първо се заехме с местопрестъплението. Каня се да…
