— Размърдай си задника и започни да тропаш по хорските врати — обади се Хари. — Такъв беше законът в Холивуд.
— Хубав закон — съгласи се Прат. — Обаче е трудно, когато те сложат да ръководиш. Трябва да вися тук и да слушам как вие тропате по вратите.
— Но ти получаваш големите кинти — вметна Райдър.
— Да бе, да.
Това бе шега, защото като началник, Прат не можеше да работи извънредно. За разлика от подчинените си. Това позволяваше на някои детективи да печелят повече от него, въпреки че той ръководеше отдела.
Прат се завъртя на стола си, отвори ниския хладилник до себе си, извади още една кофичка мляко, отвори я и изсумтя:
— Майната му.
Този път не си сложи корнфлейкс и Бош трябваше да търпи само сърбането.
— Добре, да се върнем на въпроса — с пълна уста продължи Прат. — Искате да кажете, че след първия ден можете да свържете оръжието с оня нещастник Маки. Той е стрелял с това оръжие. Обаче още нищо не го свързва с жертвата и затова не можете да го свържете с фаталния изстрел.
— Това и още някои неща — обади се Райдър.
— Ако бях адвокат, щях да накарам Маки да признае обира, защото има давност — каза Прат. — Той ще заяви, че пистолетът го е прищипал, когато го е изпробвал, затова се е избавил от пущината — много преди убийството. „Не, господин съдия — ще рече, — не съм убил онова момиченце с него и вие не можете да докажете, че съм го извършил. Не можете да докажете, че изобщо съм виждал момичето“.
Райдър и Бош кимнаха.
— Значи нямате нищо.
Двамата пак кимнаха.
— Не е зле за един ден работа. Какво възнамерявате да правите?
— Искаме да го подслушваме — отвърна Бош. — Мобифона му и телефона в сервиза. После и домашния му телефон, когато го открием и ако изобщо има телефонен пост. Ще пуснем статия във вестника, в която ще пише, че пак проучваме случая, и ще се погрижим да я прочете. Тогава ще видим дали ще потърси някого.
— И какво ви кара да смятате, че ще потърси някого заради убийство отпреди седемнайсет години, което може и да не е извършил?
— Защото, както казахме, досега по никакъв начин не можем да го свържем с момичето. Затова си мислим, че в цялата тая история има поне още един човек. Маки или го е извършил по поръчка на някой, или е откраднал пистолета за някой.
— Има и трета възможност — прибави Райдър. — Да е бил съучастник. Момичето е било пренесено по стръмен склон. Извършителят или е много едър, или е имал помощник.
Преди да отговори, Прат изяде две лъжици кисело мляко; зяпаше намръщено кофичката.
— Добре, ами вестникът? Ще успеете ли да пуснете статията?
— Така предполагаме — отвърна Киз. — Ще използваме комисар Гарсия от бюрото в Долината. Той е първият следовател. Детектив, измъчван от мисълта, че престъпникът се е измъкнал, такива неща. Комисарят каза, че имал връзка в „Дейли Нюз“.
— Добре, звучи разумно. Подгответе заповеди за подслушване и ми ги дайте. Капитанът трябва да ги одобри и да минат пред окръжната прокуратура, преди да стигнат до съдията. Ще отнеме известно време. После ще възложим на другите групи да се заемат с подслушването и ще установите наблюдение на нашия човек.
Бош и Райдър се изправиха едновременно.
— Няма ли вероятност тоя Маки да се е забъркал в нещо в момента, а? — спря ги Прат.
— Какво искате да кажете? — попита Бош.
— Ако успеем да докажем, че се готви да извърши престъпление, сигурно можем да ускорим заповедите.
Хари се замисли и призна:
— Нямаме такива доказателства. Обаче можем да поработим по въпроса.
— Добре. Това ще ни е от полза.
15
Райдър беше писателката. С еднаква лекота боравеше с компютъра и правната терминология. Бош я бе виждал да използва тези умения в няколко предишни следствия. Затова нямаше смисъл да го обсъждат. Тя щеше да напише заповедите за следене на Роланд Маки и подслушване на мобифона му, служебния телефон в сервиза, където работеше, и домашния му телефон, ако имаше такъв. Това изискваше усърден ТРУД — Киз трябваше да изложи аргументите срещу заподозрения, да се погрижи в логическата верига и вероятната причина да няма слаби звена. Документите първо трябваше да убедят Прат, след това капитан Норона, после прокурора, който следеше местните органи на реда да не погазват гражданските свободи, и накрая съдията, който имаше същите задължения, но освен това отговаряше пред избирателите, ако допуснеше грешка с взривоопасни последици. Имаха само един шанс и не биваше да го провалят. По-точно, Райдър не биваше да го провали.
Но всичко това щеше да дойде едва след като успееха да открият телефонните номера на Маки, без да предупредят заподозрения за разследването, което се водеше около него.
Започнаха от „Тампа Тоуинг“. Компанията имаше половин страница реклама в телефонния указател, плюс два денонощни телефонни номера. След това се обадиха в телефонни услуги и установиха, че на името на Маки не е регистриран частен телефонен номер. Това означаваше, че или няма домашен телефон, или живее на място с телефон, регистриран на друго име. Можеха да продължат с това по-късно, когато откриеха адреса му.
Последен и най-сложен бе проблемът с мобилния му телефон. Телефонните услуги не предоставяха номера на мобифони. Проверката на всички мобилни оператори можеше да отнеме дни, дори седмици, защото повечето искаха съдебна заповед, за да разкрият частен номер на свой клиент. Затова следователите обикновено използваха трикове, за да се доберат до нужните им номера — например оставяха безобидни съобщения на работните места на наблюдаваните обекти, като обещаваха награди за първите сто обадили се, и така засичаха телефоните им. Райдър и Бош обаче бързаха, защото бяха пуснали името на Маки в публичното пространство. Трябваше да постигнат целта си незабавно.
— Не се бой — каза Хари. — Имам план.
— Тогава просто ще стоя със скръстени ръце и ще наблюдавам учителя.
Тъй като знаеше, че Маки е на работа в сервиза, Бош просто се обади там и каза, че имат нужда от пътна помощ. Отговориха му да почака и след малко чу глас, който най-вероятно бе на Роланд Маки.
— Пътна помощ ли ти трябва?
— Не мога да запаля колата.
— Къде си?
— На паркинга на Албъртсън. На Топанга до Девъншир.
— Ние сме чак в Тампа. Можеш да повикаш някой по-отблизо.
— Знам, обаче живея близо до вас. На Роско, зад болницата.
— Добре тогава. Каква е колата ти?
Бош си спомни колата, в която бяха видели Маки, и реши да я използва, за да го накара да смъкне защитната си стена.
— Камаро седемдесет и втора.
— Регенерирана ли?
— Работя по въпроса.
— Би трябвало да пристигна след петнайсетина минути.
— Добре, върхът. Как ти е името?
— Ро.
