разследвали във Вътрешния отдел?
Комисарят поклати глава. Не отговаряше отрицателно на въпроса на Бош. Искаше да каже нещо друго.
— Знаете ли, в това управление винаги има повече ченгета, които разследват колегите си, отколкото детективи, разследващи убийства. Винаги съм си мислил, че ако стигна на върха, ще променя това положение.
— Искате да кажете, че са го разследвали, така ли?
— Искам да кажа, че в управлението е рядък случай да няма нещо за някого. Имаше дело за Рон естествено. Бяха; го обвинили в насилие срещу заподозрян. Празни приказки. Хлапакът си удари главата, когато Рон го натикваше в колата, и се наложи да го шият. Голяма работа, нали така? Оказа се, че имал връзки, и Вътрешният отдел се заяде.
— Значи може да са го използвали, за да му окажат натиск във вашия случай.
— Възможно е. Зависи до каква степен вярвате в заговори.
„Когато става въпрос за ЛАПУ, вярвам“ — помисли си Бош, ала каза:
— Добре, господин комисар, струва ми се, че си съставих представа. Тръгвам си.
И стана.
— Разбирам защо се налагаше да научите всичко това — спря го Гарсия. — Просто не ми харесва как ме изнудихте да ви го кажа.
— Съжалявам, господин комисар.
— Не съжалявате, детектив Бош. Изобщо.
Хари не отговори. На вратата се обърна към Гарсия и се опита да измисли нещо за сбогуване. Не му хрумна нищо, така че просто си излезе.
23
Киз Райдър седеше в чакалнята на съдия Ан Демчак. По пътя Бош бе попаднал в натоварения следобеден трафик от Ван Найс към центъра и се опасяваше, че може да изпусне срещата. Райдър четеше списание и първата мисъл на Хари беше, че в този момент от развитието на следствието той не е в състояние спокойно да прелиства някакво развлекателно четиво. Цялото му внимание бе насочено само към едно нещо. По някакъв странен начин той го оприличаваше с карането на сърф, занимание, което не си беше позволявал от лятото на 1964-та, годината на бягството му от приемното семейство. Тогава бе живял на плажа. Беше минало много време, но още помнеше водния тунел. Целта бе да се вмъкнеш в тръбата, където водата те обгръща отвсякъде, където няма нищо друго, освен водата и плъзгането. В момента се намираше в тунела. Не съществуваше нищо друго освен следствието.
— Откога чакаш? — попита той.
Райдър си погледна часовника.
— От четирийсетина минути.
— И тя оттогава не е излизала, така ли?
— Не.
— Тревожиш ли се?
— Не. И преди съм идвала при нея. По един случай в Холивуд, след като ти напусна. Просто е подробна. Чете всяка страница. Отнема време, обаче тя е добър съдия.
— Ще публикуват статията утре. Трябва да ни подпише заповедта още днес.
— Знам, Хари. Спокойно. Седни.
Той остана прав. Съдиите се редуваха да разглеждат исканията за подслушване. Демчак им се беше паднала съвсем случайно.
— Никога не съм я виждал — каза Бош. — В прокуратурата ли е работила?
— Не. На противниковата страна. Обществен защитник.
Той изпъшка. От опит знаеше, че адвокатите по наказателни дела, които стават съдии, запазват поне сянката на верността си към подзащитните.
— Сега я загазихме.
— Не сме. Всичко ще е наред. Седни, моля те. Нервираш ме.
— Джуди Шампейн още ли е съдия? Може би ще успеем Да отидем при нея.
Джуди Шампейн бе бивша прокурорка, омъжена за бивше ченге. Бош винаги ходеше при нея, за да му разписва съдебните заповеди. Не защото беше благосклонна към ченгетата. Напротив. Просто бе абсолютно справедлива и можеше да се разчита на това.
— Още е съдия, обаче не можем да разнасяме заповедите насам-натам из сградата. Наясно си с това, Хари. Ще седнеш ли най-после? Искам да ти покажа нещо.
Бош седна на стола до нея.
— Какво?
— Досието на Бъркхарт след условното му освобождаване.
Извади една папка от чантата си, разтвори я на масичката пред него и посочи с показалец един ред от формуляра за освобождаване. Хари се наведе да го прочете.
— Освободен от „Уейсайд“ на първи юли хиляда деветстотин осемдесет и осма. Регистриран в службата за условно освобождаване във Ван Найс на пети юли.
— Значи Бъркхарт е в играта.
— Категорично. Арестували са го за оскверняването на синагогата на двайсет и шести януари. Не е излизал под гаранция и след пет месеца условно са го освободили от „Уейсайд“. Категорично е в играта, Хари.
Като че ли всичко се напасваше.
— Добре, хубаво. Поправи ли заповедта, за да включиш и него?
— Включих го, но без да подчертавам значението му. Маки продължава да е пряката връзка, заради оръжието.
Хари кимна и хвърли поглед към празното бюро, където обикновено седеше секретарката на съдията. Там пишеше „Кати Кржановски“ и Бош се зачуди къде ли е. После реши да не се опитва да мисли за онова, което става в кабинета на съдията, и попита:
— Искаш ли да чуеш за новините от комисар Гарсия?
Райдър прибираше папката в чантата си.
— Естествено.
През следващите десет минути Хари й разказа за пребиваването си в офиса на комисаря, за интервюто за вестника 0 за признанията на Гарсия.
— Смяташ ли, че ти е казал всичко? — попита тя.
— За това какво знае за случилото се ли? Не. Обаче няма да успеем да измъкнем повече от него.
— Според мен е участвал в сделката. Не виждам как единият партньор може да сключи сделка, без другият да знае. Не и такава сделка.
— Ако е участвал, защо се е обадил на Прат да му каже да пусне ДНК пробата през база данните на правосъдното министерство? Нямаше ли да си трае, както е правил седемнайсет години?
— Не непременно. Гузната съвест действа странно, Хари. Това може да го е измъчвало и да е решил да се обади на Прат, за да му олекне. Освен това навремето е сключил сделката с Ървинг. След като новият началник изтика Ървинг настрани, Гарсия може да се е почувствал в безопасност.
Бош се замисли за реакцията на Гарсия, когато му беше казал, че Грийн може да е бил измъчван от онези, които е оставил да се измъкнат. Комисарят може да се беше ядосал, защото всъщност измъчваният е бил той.
— Не знам — отвърна Хари. — Може…
Мобилният му телефон иззвъня и Райдър го предупреди:
— По-добре го изключи, преди да влезем. Съдия Демчак не обича в кабинета й да звънят мобифони. Даже конфискувала мобифона на един прокурор.
Бош кимна и отвори телефона.
— Детектив Бош?
