— Има го — заяви Бош. — Сигурни сме, че го има.
— Не го виждам, детектив — отвърна Демчак. — Искате да ви помогна. Нямате достатъчно убедителна причина и искате аз да ви я измисля. Не мога да го направя.
— Ваша чест — обади се Райдър. — Ако не получим заповед, ще пропуснем възможността със статията в „Дейли Нюз“.
Съдията й се усмихна.
— Това няма нищо общо с мен и моята задача, детектив. Известно ви е. Аз не съм служител на полицейското управление. Независима съм и трябва да разглеждам фактите по случая така, както ми се представят.
— Жертвата е от смесена раса — осведоми я Бош. — Тоя тип е доказан расист. Той е откраднал пистолета и оръжието е било използвано в убийството на момиче от смесена раса. Ето ви я връзката.
— Нямате доказателствена връзка, детектив.
Бош се вторачи в нея за момент, после попита:
— Имате ли деца, госпожо?
Тя се изчерви.
— Какво общо има това?
— Пак ще дойдем, ваша чест, когато намерим повече доказателства — намеси се Райдър.
— Не — отсече Бош. — Няма да идваме пак. Заповедта ни трябва сега. Тоя тип е на свобода седемнайсет години. Ами ако беше вашата дъщеря? Тогава щяхте ли да можете да обърнете гръб? Ребека Верлорън е била единственото дете на родителите си.
Погледът на съдия Демчак помръкна. Когато заговори, в гласа й едновременно се долавяха невъзмутимост и гняв.
— На нищо не обръщам гръб, детектив. Аз съм единствената тук, която разглежда случая внимателно. И мога да прибавя, че ако продължите да обиждате съда и да оспорваме решенията му, ще ви пратя в ареста за оскърбление. Мога да повикам пристава за секунди. Така ще можете да използвате времето в килията, за да обмислите недостатъците на това, което ми носите.
Бош непоколебимо продължи да настоява.
— Майка й още живее в къщата. Стаята, от която е била отвлечена Ребека, още е като в деня на убийството й. Същата покривка на леглото, същите възглавници, всичко е същото. Стаята — и майката — са замръзнали във времето.
— Тези факти нямат никаква връзка с въпроса.
— Баща й се пропил. Изгубил бизнеса си, после жена си и дома си. Тая заран го открих на Пета улица. Там живее сега. Знам, че и това няма връзка, обаче си помислих, че може би трябва да го знаете. Предполагам, че нямаме достатъчно факти за вас, но имаме много последици, ваша чест.
Съдията се втренчи в него и Бош разбра, че или ще влезе в затвора, или ще си тръгне с подписана заповед. След миг видя в очите й мъчителен блясък.
— Добре, детектив — въздъхна тя.
Подписа се на последната страница, после попълни графите, в които се посочваше продължителността на подслушването, и заяви строго:
— Но все пак не съм убедена. Затова ви давам седемдесет и два часа.
— Ваша чест… — почна Бош.
Ала Райдър отново постави длан върху ръката му, за да му попречи да превърне положителния отговор в отрицателен. И заговори тя.
— Ваша чест, седемдесет и два часа са много малко време. Надявахме се да ни дадете поне седмица.
— Нали казахте, че статията излиза утре? — попита Демчак.
— Да, ваша чест, би трябвало, но…
— Тогава значи скоро ще научите нещо. Ако решите, че се налага да удължим срока, елате в петък и се опитайте да ме убедите. Седемдесет и два часа, и всяка сутрин искащ ежедневни сводки. Ако не ги получа, ще ви задържа и двамата за оскърбление на съда. Няма да ви позволя да ловите риба в мътна вода. Ако съдържанието на сводките не е по същество, предсрочно ще прекратя подслушването. Ясно ли е всичко това?
— Да, ваша чест — хорово отговориха Бош и Райдър.
— Добре. Сега имам работа в съдебната зала. Вървете си и ме оставете да работя.
Райдър събра документите и двамата благодариха на съдията. Когато тръгнаха към вратата, Демчак подвикна:
— Детектив Бош?
Хари се обърна и я погледна.
— Да, ваша чест?
— Видяхте снимката, нали? — попита тя. — На дъщеря ми. Досетили сте се, че имам само едно дете.
Той продължи да я гледа, после кимна.
— И аз имам само едно. Знам какво е.
Съдията за миг задържа погледа му, после въздъхва:
— Е, можете да си вървите.
Бош кимна пак и последва Райдър навън.
24
Не си проговориха, докато не излязоха от съда. Като че ли се бояха да не урочасат успеха си, сякаш ако кажеха дори само една дума за случилото се, гласовете им можеха да отекнат през стените на сградата и да накарат съдията да промени решението си. След като имаха подписа й под формулярите, единствената им мисъл беше да задвижат нещата.
Щом стъпиха на тротоара, Бош погледна Райдър и се усмихна.
— За малко.
Тя също се усмихна.
— Последици, а? Стигна точно до червената линия. Вече а мислех, че ще се наложи да те освобождавам под гаранция.
Тръгнаха към Паркър Сентър. Бош извади мобилния си телефон и го включи.
— Да, още малко оставаше — съгласи се той. — Искаш ли да кажеш на Ейбъл да организира съвещанието?
— Ще му кажа. Просто исках да изчакам, докато стигнем там.
Бош си провери мобифона и видя, че има едно пропуснато повикване и съобщение. Не позна номера, ала кодът бе 818 — Долината. Отвори съобщението и чу глас, който не искаше да чуе.
— Детектив Бош, обажда се Маккензи Уърд от „Нюз“. Трябва колкото може по-скоро да говоря с вас за Роланд Маки. Искам да ви чуя, иначе може да се наложи да задържа репортажа. Обадете ми се.
— Мамка му! — изруга Бош и изтри съобщението.
— Какво има?
— Репортерката. Казах на Мюриъл Верлорън да ней споменава за Маки. Обаче явно се е изпуснала. Или репортерката е приказвала с някой друг.
— Мамка му.
— Нали и аз това казвам.
Продължиха да вървят, без да разговарят. Бош си мислеше как да се справи с Уърд. Не биваше да споменават за Маки в статията, иначе той сигурно просто щеше да избяга, без да се обади на никого.
— Какво ще правим? — попита накрая Райдър.
— Не знам. Ще се опитам да я разубедя. Ще я излъжа, ако се наложи. Не бива да споменава за него.
— Обаче трябва да пусне материала, Хари. Имаме само седемдесет и два часа.
— Знам. Остави ме да помисля.
