— Какво си намислил? Да не искаш да се накичиш с такива боклуци?
— Точно така. Искам да стана като Майк.
Едгар присви очи.
— Това свързано ли е с Чатсуъртските осмици, за които приказвахме вчера?
Бош се усмихна.
— Знаеш ли, Джери, трябвало е да станеш детектив. Бива си те.
Бившият му партньор също кимна, като че ли просто приемаше поредния саркастичен удар.
— И косата ли ще си докараш като неговата?
— Не, чак дотам не мисля да стигам. Ще съм нещо като реформиран скинар.
— Ясно.
— Зает ли си довечера? Това тук не би трябвало да отнеме много време. Ако ме изчакаш и си довършиш кръстословицата, може да мушнем по пържола в „Мусос“.
Дори само при мисълта за това Хари изпита вълчи глад. Представи си и водка с мартини.
— Не, Хари, трябва да отида в Спортната хижа на банкета по случай пенсионирането на Шери Райли. Затова убивах времето тук. Просто изчаквах да мине пиковият час.
Шери Райли разследваше сексуални престъпления. Бош бе работил веднъж с нея, ала не се бяха сближили. Когато се преплитаха секс и убийства, случаите винаги бяха толкова брутални и тежки, че нямаше много място за друго освен работа. Хари нямаше представа, че Райли се пенсионира.
— Може да отложим пържолите за друг път — предложи Едгар. — Съгласен?
— Естествено, Джери. Приятно прекарване и я поздрави от мен. И мерси за снимките. Ще ти ги оставя на бюрото.
Бош тръгна към коридора, но спря, понеже Едгар изруга. Обърна се и го видя застанал в кабинката си с разперени ръце.
— Къде се дяна тоя проклет молив?!
Хари плъзна поглед по пода, ала не го видя. Вдигна очи и зърна молива, забит в звукоизолиращите плоскости на тавана.
— Понякога онова, което отива горе, не се връща долу, Джери.
Едгар проследи погледа му и се подсмихва. Трябваха му два подскока, за да си вземе молива.
Вратата на Отдела за борба с порока на втория етаж беше заключена, но това не бе необичайно. Бош почука и му отвори цивилна агентка. Не я познаваше.
— Вики тук ли е? Очаква ме.
— Тогава влизайте.
Жената се отдръпна и го пусна вътре. Стаята не се беше променила особено след ремонта — продълговато помещение с Работни маси от двете страни. Над всички работни места висеше по един киноплакат, поставен в рамка. В Холивудския участък бяха позволени само плакати на филми, заснети там. Завари Вики Ландрет под плакат на „Синята неонова вечер“, филм, който не бе гледал. Двете жени бяха сами в целия отдел — всички други сигурно вече бяха на улиците за нощната смяна.
— Здрасти, Бош — поздрави го Ландрет.
— Здрасти, Вик. Още ли имаш време за мен?
— За теб, скъпи, винаги ще имам време.
Ландрет беше бивша гримьорка в Холивуд. Един ден преди двайсет години се бе съгласила да отиде на обиколка с полицай, работещ в свободното си време като охрана в студиото. Ченгето просто се бе опитвало да я сваля с надеждата тръпката от охранителната обиколка да доведе до нещо друго. Това обаче бе довело до постъпването на Ландрет в полицейската академия и след като я завърши, тя започна да дава по две патрулни дежурства месечно — попълваше дупките, когато се налагаше. После някой от Отдела за борба с порока научи за постоянната й работа и я помоли да поема дежурства при тях — използваха я, за да дегизира тайните агенти като проститутки, сводници, наркомани и скитници. Скоро полицейската работа й допадна повече от киното и Вики напусна студиото. Гримьорските й способности се ценяха високо и мястото й в Холивудския участък беше сигурно.
Бош й показа снимките на Майкъл Алън Смит и тя внимателно ги разгледа.
— Готин пич, а? — каза накрая.
— От най-готините.
— И искаш да ти направя всички тия татуировки, така ли?
— Не. Мислех си само за мълниите на шията. И татуировката на бицепса, ако можеш да я направиш.
— Това е затворническа работа. Не е истинско изкуство. Татуировките са едноцветни. Седни и си съблечи ризата.
Заведе го до една от гримьорските маси, отрупана с различни гримове и пудри. На лавицата на стената бяха наредени глави на манекени с перуки и бради. Под тях някой беше написал имената на различни шефове в управлението.
Бош си свали вратовръзката и ризата. Отдолу носеше тениска.
— Искам татуировките да се виждат, обаче да не се натрапват прекалено. Ако можеш да ги направиш така, че когато нося такава тениска, отделни части от тях да се покажат отдолу. Колкото човек да знае, че ги има и какво означават.
— Няма проблем. Стой мирно.
С помощта на креда тя отбеляза върху кожата му докъде стигат ръкавите на тениската и линията на деколтето и обясни:
— Това са линиите на видимост. Само ще ми кажеш каква част да бъде под и над тях.
— Ясно.
— Сега си съблечи тениската, Хари.
Каза го с неприкрита чувственост. Бош изхлузи тениската през главата си и я хвърли на стола при ризата и вратовръзката си. Когато отново се обърна към нея, Ландрет се вторачи в гърдите и плещите му. После протегна ръка и докосна белега на лявото му рамо.
— Това е нещо ново.
— Старо е.
— Е, отдавна не съм те виждала гол, Хари.
— Вярно.
— Откогато беше момче в синя униформа и можеше да ме убедиш каквото си поискаш, даже да постъпя в полицията.
— Убедих те да се качиш в колата ми, не да дойдеш в Управлението. Себе си обвинявай за това.
Обзе го срам и той усети, че се изчервява. Преди двайсет години бяха скъсали по единствената причина, че нито един от двамата не бе искал да се обвързва. Пътищата им се бяха разделили, но пък си бяха останали приятели, особено Когато прехвърлиха Бош в Холивудския участък и работеха в една и съща сграда.
— Я виж как се изчерви — засмя се Ландрет. — След толкова години!
— Ами, нали знаеш…
Гримьорната придърпа столчето си до него, пресегна се и погали с палец татуировката на тунелен плъх на дясната му ръка.
— Това тук го помня. Не се е запазило много добре. Имаше право. С годините татуировката от Виетнам беше изгубила яснотата на очертанията си и цветовете се бяха размили. Въоръженият плъх, излизащ от тунел, почти не се различаваше. Цялата татуировка приличаше на голяма синина.
— Остарявам, Вики — отвърна Бош.
Без да обърне внимание на оплакването му, тя почна работа. Първо скицира татуировките върху кожата му с молив за очна линия. На шията на Майкъл Алън Смит беше татуирана така наречената гестаповска якичка. От двете страни на врата му имаше двойни есесовски мълнии, символизиращи емблемата на Хитлеровата елитна част. Ландрет бързо ги татуира върху кожата на Бош. Гъделичкаше го и той едва се сдържаше да седи неподвижно. После дойде ред на бицепса.
— На коя ръка? — попита гримьорката.
— На лявата.
