— Нещо особено?
— В момента всички спят. Според нас, ако снощи тоя тип е работил до полунощ, сигурно ще спи до късно.
— Колата му там ли е? Камарото?
— Да, Хари, тук е.
— Добре. Прочетохте ли статията във вестника?
— Още не. Но имаме две групи, които наблюдават къщата. Ще се разделим и ще отидем за кафе и вестник.
— Статията си я бива. Ще подейства.
— Да се надяваме.
Бош затвори. Докато Маки или Бъркхарт не напуснеха къщата на Мариано, наблюдението щеше да се осъществява от два екипа. Макар и загуба на време и пари, нямаше как да го избегнат. Не се знаеше кога един от обектите ще излезе от къщата. Не разполагаха с почти никаква информация за Бъркхарт. Даже нямаха представа дали работи.
Обади се на Ренър в аудиоцентъра на ЛисънТек. Той бе най-възрастният детектив в отдела и беше използвал старшинството си, за да избере дневната смяна.
— Има ли вече нещо?
— Още не, обаче ти първи ще научиш.
Бош му благодари и затвори. Погледна си часовника. Още нямаше седем и половина. Знаеше, че му предстои дълъг Ден в очакване на началото на неговата смяна. Наля си още кафе и взе вестника. Снимката на спалнята на мъртвото Момиче го смущаваше с нещо, което не можеше да опреде-Ли точно. Затвори очи, преброи до пет и отново ги отвори. Ала снимката продължаваше да крие тайната си. Ядоса се на самия себе си — и в този момент иззвъня телефонът.
Обаждаше се Райдър.
— Върхът, сега не мога да заспя. Дано довечера ти да си бодър, Хари, защото аз няма да съм бодра.
— Извинявай, Киз. Обещавам.
— Прочети ми статията.
Той я прочете и когато свърши, партньорката му като че ли се бе заразила от неговото вълнение. И двамата знаеха, че вестникът ще провокира реакция от страна на Маки. Само трябваше да се погрижат да го види и да прочете статията, а вече се бяха погрижили за това.
— Добре, Хари, ще затварям. Имам да свърша някои неща.
— Ясно, Киз, ще се видим довечера. Какво ще кажеш да се срещнем в шест без петнайсет на Тампа, на една пряка южно от сервиза?
— Ще дойда, освен ако дотогава не се случи нещо.
След като затвори, Бош отиде в спалнята и се преоблече в дрехи, които щяха да му бъдат удобни по време на нощното наблюдение, а също подходящи за театъра, който готвеше за Маки. Избра бяла тениска, прана толкова пъти, че се бе свила и ръкавите й бяха тесни и къси. Преди да облече отгоре риза, се погледна в огледалото. Виждаше се половината череп, мълниите на СС се подаваха над деколтето.
Татуировките изглеждаха по-автентични, отколкото предишната вечер. Беше взел душ в апартамента на Вики Ландрет — тя му бе казала, че водата малко ще размие мастилото като на повечето татуировки, правени в затвора. Беше го предупредила, че мастилото ще започне да се отмива след два-три душа, но че ако се наложи, може да го възстанови. Хари й отговори, че не предвижда да има нужда от татуировките повече от един ден. Когато изиграеше ролята си, с Киз или щяха да постигнат желания резултат, или нямаше.
Облече върху тениската риза с дълги ръкави. Пак се огледа в огледалото и му се стори, че детайлите на черепа прозират през памука. Особено дебелата черна свастика на темето.
Готов за действие, ала часове преди нужното време, той нервно закрачи из дневната. Чудеше се какво да прави. Реши да се обади на дъщеря си с надеждата, че сладкото й гласче и ведрина ще го заредят с енергия.
Погледна номера на хотел „Интерконтинентал“ в Каулун — беше надраскан на листче, залепено на хладилника — и го набра. Там наближаваше осем вечерта. Дъщеря му още трябваше да е будна. Но когато го свързаха със стаята на Елинор Уиш, не отговори никой. Зачуди се дали не е сбъркал часа. Може би се обаждаше прекалено рано или късно.
След шестото иззвъняване се включи телефонен секретар и го инструктира на английски и китайски да остави съобщение. Той каза няколко думи за Елинор и дъщеря си и затвори.
Тъй като не искаше да мисли за детето точно сега, отвори следственото дело и започна да го препрочита в търсене на детайли, които да са му убегнали. Въпреки всичко, което беше научил за отклоняването на следствието от силните на деня, все още вярваше на следствените материали. Вярваше, че отговорите на загадките винаги се крият в детайлите.
Тъкмо приключи с четенето и се канеше да вземе досието на Маки от службата за условно освобождаване, когато се сети за нещо и се обади на Мюриъл Верлорън. Тя поне си беше вкъщи.
— Видяхте ли статията във вестника? — попита Бош.
— Да, натъжих се, когато я прочетох.
— Защо?
— Защото пак ме кара да го преживявам.
— Съжалявам, но това ще ни помогне. Обещавам. Радвам го направихте. Благодаря ви.
— Готова съм да направя всичко, което ще ви бъде от полза.
— Благодаря ви, Мюриъл. Вижте, исках да ви кажа, че открих мъжа ви. Вчера сутринта разговарях с него.
Последва дълго мълчание.
— Наистина ли? Къде е той? — накрая попита тя.
— На Пета улица. Готвач е в кухня за бездомниците. Сервира им закуска. Приютът се казва „Метро“. Реших, че може би бихте искали да научите.
Ново мълчание. Хари си мислеше, че тя ще иска да му зададе някои въпроси, и бе готов да чака.
— Искате да кажете, че работи там, така ли?
— Да. Вече не пие. Каза, че не е близвал капка от три години. Сигурно първо е отишъл там, за да получи храна, и после се е измъкнал от тинята. Сега е главен готвач. И готви страхотно. Вчера закусих там.
— Разбирам.
— Хм, даде ми номер за връзка. Не е пряка линия. В стаята му нямало телефон. Обаче това е телефонът на кухнята, а сутрин той е там. Каза, че след девет нямало работа.
— Ясно.
— Искате ли номера, Мюриъл?
Въпросът му бе последван от най-дългото мълчание до сега. Накрая Хари сам отговори.
— Знаете ли какво, Мюриъл, имам номера и ако някога пожелаете да ви го дам, просто ми се обадете. Става ли?
— Да, детектив. Благодаря ви.
— Няма за какво. Трябва да затварям. Надяваме се днес да има развитие по случая.
— Обадете ми се, моля ви.
— Вие ще узнаете първа.
Бош затвори и осъзна, че като е споменал за закуска, е огладнял. Наближаваше обяд, а след пържолата в „Мусос“ предишната вечер не бе хапвал нищо. Реши да отиде в спалнята и да си почине, после да си направи късен обяд й Я тръгне за наблюдението. Щеше да се отбие в „Дюпарс Студио Сити“. Палачинките много подхождаха за наблюдение Щеше да поръча цяла купчина палачинки с масло й щяха да натежат в стомаха му като глина и да го държат буден цяла нощ, ако се наложи.
Легна по гръб и затвори очи. Опита се да се съсредоточи върху случая, ала мислите му заблуждаха към онова пиянско време, когато бе направил татуировката на ръката си в едно мръсно сайгонско студио. В просъница си спомни мъжа с иглата, усмивката му, миризмата му. Спомни си и думите му: „Сигурен ли си? Не забравяй, че цял живот ще бъдеш белязан с това“.
