— Е, да де, идеята не е много оригинална.
— Така си е.
Радиостанцията изпращя и ги прекъсна.
— Ей, Ро?
— Да, Кен?
— Ще прескоча до Кей Еф Си. Паяка те чака. Искаш ли нещо?
— Не, по-късно ще отида. Край.
Известно време пътуваха в мълчание. Бош се опитваше да измисли начин непринудено да поднови разговора в правилната посока. Маки мина по Бърбанк Булевард и зави надясно. Продължиха по Тампа. Скоро пак щеше да завие надясно и после до сервиза оставаше съвсем малко. След няма и десет минути пътуването щеше да свърши.
Обаче пръв се обади Маки:
— Та къде си лежал?
Бош изчака малко, за да не издаде възбудата си, после изсумтя:
— Какво искаш да кажеш?
— Видях ти татуировките, готин. Голяма работа. Обаче или са самоделни, или са от затвора. Очевидно е.
— В „Обиспо“ — каза Хари.
— За какво?
Бош се обърна и пак го изгледа.
— Това-онова.
Маки също кимна, явно необезпокоен от неохотата му да разкрие миналото си.
— Имам един приятел, изкара известно време там. В края на Деветдесетте. Казвал ми е, че не било толкоз кофти. Като чиновническа служба. Поне нямало много чернилки като другаде.
Бош помълча. Знаеше, че използваната от Маки расистка обида е нещо като парола. Ако отговореше правилно, щеше да бъде приет.
— Да — отвърна накрая. — Това правеше условията малко по-приемливи. Обаче сигурно не съм се засякъл с приятеля ти. Излязох през деветдесет и осма.
— Франк Симънс се казва. Лежа година и половина. От Фресно е.
— Франк Симънс от Фресно — повтори Бош, сякаш се опитваше да си спомни името. — Май не го познавам.
— Много готин пич.
— Имаше един, дето дойде няколко седмици, преди да изляза. Чух, че бил от Фресно. Обаче ми оставаше малко и не ми се запознаваше с новаците, нали загряваш?
— Да, естествено. Просто попитах.
— Твоят човек с черна коса ли беше? И с много белези от пъпки?
Маки се усмихна.
— Той е! Това е Франк. Викахме му Лицето-кратер.
— На бас, че много го е кефело.
Влекачът излезе на Тампа и поеха на север. Бош знаеше, че сигурно ще има възможност още да поговори с Маки в сервиза, докато поправят гумата, обаче не биваше да разчита на това. Можеше да го повикат по работа. Трябваше да доизиграе театъра и да хвърли въдицата, докато е сам с обекта. Вдигна вестника в скута си, все едно четеше заглавията. Трябваше да измисли начин естествено да насочи разговора към убийството на Ребека Верлорън.
Маки вдигна дясната си ръка от волана и си смъкна ръкавицата, като захапа един от пръстите. Бош си помисли, че така би постъпило някое дете. Шофьорът му подаде ръка.
— Между другото, аз съм Ро.
Хари стисна ръката му и попита:
— Ро ли?
— Съкратено от Роланд. Роланд Маки. Приятно ми е Да се запознаем.
— Джордж Райхарт.
— Райхарт? — попита шофьорът. — Немец ли си?
— Означава „сърцето на Райха“.
— Супер. Това обяснява мерцедеса. Нали загряваш, аз по цял ден се занимавам с коли. Можеш да научиш много за хората от колите, които карат, и от начина, по който се грижат за тях.
— Сигурно.
Бош кимна. Най-после бе видял пряк път към целта си. Маки за пореден път неволно му помагаше.
— Немско производство — отвърна той. — Най-добрите производители на коли на света. Ти какво караш, когато не си с тая бракма?
— Възстановявам едно камаро седемдесет и втора. Когато свърша, ще стане кукличка.
— Страхотен модел.
— Да, обаче днес не бих си купил нищо детройтско. Нали знаеш кой ги прави сегашните коли? Само чернилки. Не бих карал такава за нищо на света, камо ли да возя семейството си с нея.
— В Германия отиваш във фабриката и всички са синеоки, нали разбираш какво имам предвид? — отговори Бош. — Виждал съм снимки.
Маки замислено поклати глава и Хари реши, че е време Да направи хода си. Разгъна вестника, така че да се вижда Цялата статия за Верлорън.
— Като говорим за чернилки, чете ли това тук?
— Не. Какво пише?
— За една майка, дето седи и циври за черното си дете, Убито преди седемнайсет години. И полицията още го разследвала Обаче на кой му пука, пич?
Маки хвърли поглед към вестника и видя голямата снимка с лицето на Ребека Верлорън. Но по нищо не пролича дали я е познал. Бош отпусна вестника, за да не го размахва прекалено очевидно, сгъна го и го остави на седалката между Двамата.
— Искам да кажа, като се мешат така расите, какво друго може да се очаква?
— Прав си.
Само че отговорът на Маки не бе много уверен, сякаш той си мислеше за нещо друго. Хари го прие за добър знак Може би току-що го бяха побили ледени тръпки. За пръв път от седемнайсет години.
Реши, че е направил каквото е можел. Ако се опиташе да продължи, можеше да пресече границата и да се издаде, През останалата част от пътя щеше да мълчи. Явно и Маки беше взел същото решение.
Ала след няколко преки Маки се престрои във второто платно, за да изпревари един бавно движещ се фиат „Пунто“, и каза:
— Можеш ли да повярваш, че тая бричка още върви?
Докато подминаваха малката кола, Бош видя зад волана мъж от азиатски произход, вероятно камбоджанец.
— Е, да де — каза Маки, щом видя шофьора. — Само гледай.
Върна се в предишното платно и притисна пунтото между тегления мерцедес и редицата коли, паркирани до тротоара. Азиатецът нямаше друг избор, освен рязко да удари спирачки. Смехът на Маки заглуши тихия клаксон на фиата.
— Майната ти! — извика Маки. — Връщай се на тъпия си кораб!
Погледна Бош за подкрепа и Хари се усмихна — най-трудното нещо, което му се бе налагало да прави от много време. После протестира престорено:
— Ей, готин, за малко щеше да го блъснеш с моята кола!
— А бе, ти бил ли си във Виетнам?
— Защо?
— Ами защото бе, пич. Бил си, нали?
— И какво от това?
— Имах приятел, дето е бил там. Казваше, че като едно нищо трепели типове като тоя жълтурко. Десетина на закуска и още толкова на обяд. Ще ми се и аз да съм бил там, само това ти казвам.
