Бош се извърна и погледна през страничния прозорец. Думите на Маки му даваха възможност да го попита за оръжие и убийства на хора. Ала не можеше да се насили да го направи. Изведнъж единственото му желание бе да се махне.
Маки обаче продължаваше да приказва.
— Опитах се да се запиша за Залива, първия път, обаче не ме взеха.
Хари донякъде си възвърна самообладанието.
— Защо?
— Не знам. Сигурно са пазели мястото за някое негро.
— Или си имал досие.
Бош се беше обърнал и го гледаше. И веднага си помисли, че го е казал прекалено обвинително. Маки също извъртя глава и го изгледа.
— Имам досие, пич, прав си. Обаче това не им пречеше да ме използват, нали?
С това разговорът приключи. След малко влязоха в сервиза.
— Няма смисъл да вкарваме мерцедеса вътре — каза Маки. — Паяка може да свали колелото и тук. Ще свършим за нула време.
— Както кажеш. Сигурен ли си, че не си е отишъл?
— Не, ей го там.
Докато влекачът минаваше покрай двойната врата на гаража, от сенките се появи мъж. Носеше пневматична отвертка в едната ръка, а с другата теглеше маркуча. Бош забеляза паяжината, татуирана на шията му. Затворническо синьо. Нещо в него му се стори познато. В първия момент се уплаши, че пътищата им са се пресичали, че го е арестувал или разпитвал и може би даже го е пратил в затвора, където са му направили татуировката.
Моментално разбра, че трябва да стои надалеч от Паяка откачи мобилния телефон от колана си и каза:
— Нещо против да остана тук и да се обадя?
Маки, който вече слизаше от влекача, отвърна:
— Не, говори си спокойно. Няма да се бавим.
Затвори вратата и почна да сваля гумата на Бош вдигна прозореца и се обади на Райдър.
— Как върви? — попита тя.
— Вървеше добре, докато не стигнахме в сервиза — тихо отвърна Хари. — Струва ми се, че съм срещал монтьора, Ако ме познае, може да си имам проблеми.
— Искаш да кажеш, че може да те познава като ченге, така ли?
— Да.
— Мамка му!
— Точно така.
— Какво да направим? Тим и Рик още са наблизо.
— Обади им се и им кажи какво става. Кажи им да не се отдалечават, докато не си тръгна. Ще остана във влекача колкото може повече. Ако държа мобифона до бузата си и говоря, няма да види лицето ми.
— Добре.
— Надявам се Маки да не тръгне да ни запознава. Обаче май му направих впечатление. Може да реши да се изфука с мен.
— Добре, Хари, само бъди спокоен. Ще се намесим, ако се наложи…
— Не се боя за себе си. Страх ме е за театъра…
— Внимавай, идва.
Някой силно почука по прозореца. Бош се обърна. Маки го гледаше. Детективът свали стъклото.
— Готово — каза Маки.
— Вече?
— Да. Можеш да дойдеш в офиса и да платиш, докато Паяка ти монтира колелото. Ще си бъдеш вкъщи за два часа.
— Върхът.
Все така притиснал телефона до дясното си ухо, Бош слезе и тръгна към офиса, без да показва лицето си на Паяка, продължаваше да говори с Райдър.
— Изглежда, скоро ще си тръгна.
— Добре. Въпросният човек ти монтира колелото. Внимавай на тръгване.
— Естествено.
Щом влезе в малкия офис, Бош затвори телефона. Маки мина зад едно мръсно очукано бюро. Трябваше му доста време, за да пресметне цената с калкулатор.
— Общо сто двайсет и пет — съобщи накрая. — Четири километра теглене и вентилът е три кинта.
Бош седна на стола пред бюрото и извади пари.
— Може ли да получа квитанция?
Докато отброяваше шест двайсетачки и една петарка, слушаше пневматичната отвертка навън. Протегна парите, ала Маки беше зает да чете бележката, която бе намерил на бюрото. Държеше я под ъгъл, който позволяваше на Бош да я види.
Бош я прочете за секунда, ала Маки я гледа дълго, преди да я пусне на бюрото и да поеме протегнатите му банкноти. Прибра ги в касата и затършува за кочана с квитанциите.
— Обикновено Кени пише квитанциите. Обаче нали отиде за пиле.
Хари тъкмо се канеше да отговори, че не му трябва чак толкова много квитанция, когато чу стъпки зад себе си — някой влизаше. Не се обърна, в случай че е Паяка.
— Готово, Ро, само трябва да го откачиш.
Моментът бе опасен. Маки можеше да реши да ги запознае.
— Добре, Паяк — отвърна шофьорът.
— Е, аз си тръгвам.
— Мерси, че ни изчака, приятел. Ще се видим утре.
Паяка излезе. Маки най-после намери кочана в средното чекмедже и надраска нещо, после го даде на детектива. Най-отдолу на квитанцията с детски почерк пишеше сумата.
— Можеш да си тръгваш — осведоми го Маки. — Ей сега ще ти откача колата.
Хари го последва навън. Сети се, че е забравил вестника в кабината на влекача. Зачуди се дали да го остави там, или да се качи и да го вземе, за да го остави в офиса, където Маки гледаше телевизия по време на смяната си.
Реши да го остави на седалката. Беше хвърлил въдица-та. Идваше време да се отдръпне и да види какво ще излезе.
Маки вече беше откачил мерцедеса от влекача и прибираше теглича.
— Мерси, Роланд — каза детективът.
— Само Ро, готин — отвърна Маки. — Чао и друг път гледай да не ходиш в Южния квартал.
— Не ме мисли. Ще се оправя.
Маки се усмихна и му намигна, после пак си свали ръкавицата и му подаде ръка. Хари я стисна и отговори на усмивката му. После погледна ръката му и видя мъничък бял белег в месестата част между палеца и показалеца. Татуировка от колт четирийсет и пети калибър.
— Е, довиждане — каза Бош.
30
Райдър го чакаше. Бош паркира и се прехвърли в нейния форд.
— За една бройка — отбеляза партньорката му. — Оказва се, че сигурно си го познавал тоя тип. Джери Таунсенд. Говори ли ти нещо? Проверихме номера на пикапа му, когато си тръгваше от сервиза, и получихме името му.
