Когато излезе от терминала, вече бе пладне и температурата достигаше четирийсет градуса. Бош се насочи към гаража, в който го очакваше взетата под наем кола, и почувства, че жегата бързо стопява възвърнатата му енергия. Той откри автомобила на обозначеното място в паркинга, включи климатика на последна степен и пое към „Мираж“.
Бош никога не беше харесвал Лас Вегас, макар че работата му налагаше често да идва тук. Имаше нещо общо с Лос Анджелис — и двата града бяха привлекателен център за отчаяни хора. Много често бягаха от Лос Анджелис тук. Това бе единственото останало място. Под лустрото на фалшива слава, пари, енергия и секс биеше черно сърце. Независимо колко се мъчеха да го прикрият с неон и семейни развлечения, градът си оставаше курва.
Но ако нещо изобщо беше в състояние да промени това му мнение, това бе „Мираж“. Той беше символ на новия Лас Вегас — чистота, богатство, законност. Прозорците на високата сграда хвърляха златисти отблясъци от слънцето. А вътре не бяха пестили пари за украсата на казиното. Когато влезе във фоайето, Бош отначало остана хипнотизирай от белите тигри в оградената със стъклени стени естествена среда, на която би завидял всеки защитник на животните. После, докато чакаше на опашка, за да се регистрира, той се загледа в огромния аквариум зад рецепцията. Зад стъклото лениво плуваха акули. Точно като белите тигри.
Когато дойде редът му, момичето забеляза специалния знак на резервацията му и повика охраната. Пристигна шефът на дневната смяна Ханк Майер. След като се представи, той каза, че Бош ще разполага с пълното съдействие на хотела и казиното.
— Тони Алайзо беше добър и ценен клиент — рече Майер. — С готовност ще ви помогнем с каквото можем. Но няма почти никаква вероятност смъртта му да е свързана с престоя му тук. Това е най-чистото място в цялата пустиня.
— Зная това, Ханк — отвърна Бош. — Зная също, че не искате да разваляте репутацията си. Не очаквам да открия в „Мираж“ каквото и да е, но трябва да проверя възможностите. Вие също, нали така?
— Точно така.
— Познавахте ли го?
— Не, не го познавах. През всичките три години, откакто съм тук, работя дневна смяна. От онова, което научих, г-н Длайзо е играл в казиното предимно нощем.
Майер бе трийсетинагодишен и имаше същия спретнат вид, който хотелът, а вече и целият Лас Вегас искаше да представи пред света. Той продължи с обяснението си и разказа, че стаята, в която Алайзо отседнал последния път, била запечатана. После даде на Бош ключа и го помоли да го върне веднага щом свърши работата си. Освен това му съобщи, че ще има възможност да разпита служителите в залата за покер. Всички те познавали Алайзо, защото бил редовен посетител.
— Имате камера над масите за покер, нали?
— Хм, да, имаме.
— Пазите ли записа от четвъртък и петък? Бих искал да го видя, ако е възможно.
— Няма проблем.
Уговориха се да се срещнат в четири часа в офиса на охраната на втория етаж. Тогава се сменяха служителите в казиното и онези от тях, които познаваха Алайзо, щяха да дойдат там. Тогава също можеше да вземе записа от камерата над залата за покер.
Останал сам в стаята си няколко минути по-късно, Бош седна на леглото и се огледа. Беше по-малка, отколкото очакваше, но иначе прекрасна — най-комфортната стая, която изобщо бе виждал в Лас Вегас. Той взе телефона от нощното шкафче в скута си и се свърза с холивудския участък. Отговори му Едгар.
— Тук е Бош.
— А, Микеланджело на убийствата, Роден на престъпленията.
— Много смешно. Какво става там при вас?
— Ами, почти нищо, само дето Булите спечели битката — отвърна Едгар. — Никой от ОГУ не се е вествал насам, за да ни грабне случая.
— Това е добре. Ами ти? Някакъв напредък?
— Почти съм приключил с писмената работа по убийството. Сега обаче ще се наложи да я зарежа. В един и половина ще дойде сценаристът с адвоката си за разговор.
— Добре, тогава те оставям. Кажи на лейтенанта, че съм се обаждал.
— Да, а между другото, тя иска в шест пак да се съберем, за да докладваме за развитието на нещата. Би трябвало да се обадиш. Ще те включим по високоговорителя.
— Ще се обадя.
Известно време Бош поседя на леглото. Искаше му се да се отпусне назад и да поспи. Но знаеше, че не може. Трябваше да се заеме с разследването.
Той се изправи, извади багажа от чантата си и закачи двете ризи и панталоните си в гардероба. После подреди бельото и чорапите си на лавицата, излезе от стаята и се качи на асансьора до последния етаж. Стаята, в която бе отседнал Алайзо, се намираше в дъното на коридора. Електронната карта, която му беше дал Майер, веднага отключи вратата и той се озова в стая, два пъти по-голяма от неговата. Приличаше на съчетание от спалня и дневна. До прозорците, които гледаха към пустинята и към ниската, шоколаденокафява планинска верига на северозапад от града, имаше елипсовидна вана. Долу до сградата се виждаха басейнът и делфинариумът на хотела. Под проблясващата водна повърхност Бош забеляза сив гръб. Изглеждаше толкова не на място, колкото се чувстваше в тази стая и самият той.
— Делфини в пустинята — гласно каза детективът.
Стаята беше луксозна по всички стандарти за който и да е град и очевидно се пазеше за богати комарджии. Известно време Бош постоя до леглото, като се оглеждаше. Нямаше нищо, което да изглежда не на място. По дебелия килим се виждаха еднакви вълни, оставени от неотдавнашно чистене с прахосмукачка. Предполагаше, че дори да е имало нещо с доказателствена стойност, вече го нямаше. Но все пак трябваше да провери. Погледна под леглото и в чекмеджетата. Зад бюрото откри кибрит с рекламата на местен мексикански ресторант на име „Ла Фуентес“, но нямаше как да разбере откога е там.
Подът и стените на банята бяха облицовани с розов мрамор. Крановете бяха от блестящ месинг. Бош се огледа за миг, но не забеляза нищо интересно. Той отвори стъклената врата на кабинката за душа и отново не откри нищо. Но докато я затваряше, погледът му попадна на нещо в канала. Отново отвори вратата и погледна надолу, после докосна с пръст златистата частичка, закачила се за гумения уплътнител. Детективът вдигна ръка и видя, че блестящата частичка се е залепила за пръста му. Предполагаше, че би трябвало да е идентична с онези, които бяха открили в маншетите на панталоните на Тони Алайзо. Сега само трябваше да разбере какво представляват и откъде са дошли.
Полицейското управление на окръг Метро се намираше на ул. „Фронтиър“ в центъра на града. Бош се приближи до рецепцията и обясни, че е детектив от друг град, който прави посещение на любезност в местния отдел „Убийства“. Упътиха го към детективското бюро на третия етаж, откъдето дежурният го придружи до кабинета на капитана. Капитан Джон Фелтън беше петдесетинагодишен мъж със силно загоряло лице и дебел врат. Бош предполагаше, че само за последния месец му се е налагало да приветства най-малко стотина ченгета от цялата страна. Лас Вегас си бе такова място. Фелтън го покани да седне и изнесе обичайната реч.
— Детектив Бош, добре дошли в Лас Вегас. Надявам се престоят ви тук да е приятен и резултатен. Ако можем да ви помогнем с нещо, не се колебайте да се обърнете към нас. Не мога да ви обещая каквото и да е, но ако поискате нещо, което е по силите ми, искрено ще се радвам да го направя. А сега, ще ми разкажете ли какво ви води насам?
Бош набързо му обясни случая. Фелтън си записа името на Тони Алайзо и дните, за които се знаеше, че е прекарал в Лас Вегас при последното си идване, както и хотела.
— Просто се опитвам да проследя действията му през времето на престоя му.
— Мислите, че са го проследили оттук и после са го хванали в Лос Анджелис, така ли?
— За момента не мисля нищо. Нямаме доказателства за това.
— И се надявам да не откриете. Това ще навреди на репутацията ни в Лос Анджелис. С какво друго разполагате?
