— Не. Но това не е нещо необичайно. Фишът му си остава валиден, стига да го запази. Може да дойде по всяко време и ние ще го вкараме в компютъра. Случвало се е и преди да печели и да си прибира парите чак когато дойде следващия път в града.
— Откъде знаете, че не си е прибрал сумата при някой друг от служителите?
— Тони не би го направил. Винаги си взимаше парите от мен, за да може да ми даде бакшиш. Винаги казваше, че съм му кадем.
Бош се замисли за миг. Знаеше, че „Доджърс“ са играли в Лос Анджелис в петък вечерта и че самолетът на Алайзо е излетял от Лас Вегас в десет. Следователно бе почти съвсем сигурно, че е бил на международното летище „Маккаран“ или вече в самолета на път за Лос Анджелис, преди мачът да свърши. Но нито в портфейла, нито в дрехите му бяха открили фиш за залагането. Хари отново се замисли за липсващото куфарче. Навярно би трябвало да е вътре в него? Беше ли възможно един фиш за печалба от четири хиляди долара минус таксата за казиното да стане мотив за убийство? Не му се струваше вероятно, но все пак не трябваше да се изключва. Той погледна към Ирма, която всмукваше дима от цигарата си толкова силно, че по бузите й изпъкваха очертанията на зъбите й.
— Ами ако някой друг е осребрил печалбата? При друг служител. Има ли възможност да се разбере?
Ирма се поколеба и Майер се обади:
— Да — каза той. — Всеки фиш е кодиран с номера на служителя и с времето на залога.
Той погледна към Ирма.
— Ирма, спомняш ли си да си взимала много залози за „Доджърс“ в петък от по две хиляди долара?
— Не, нито един, освен този на Тони.
— Ще го открием — каза на Бош Майер. — Ще проверим осребрените фишове от петък вечерта нататък. Ако печалбата на г-н Алайзо е била осребрена, ще разберем кога и ще проверим на видеозаписа от кого.
Детективът отново погледна към Ирма. Тя беше единствената служителка от казиното, с която бе разговарял и която наричаше Алайзо на малко име. Искаше да я попита дали във връзката помежду им не е имало нещо повече от залаганията. Но знаеше, че най-вероятно на служителите е забранено да излизат или да се сприятеляват с гостите. Не можеше да я попита пред Майер и да очаква искрен отговор. Той я освободи и мислено си отбеляза по-късно да я намери.
Бош погледна часовника си и видя, че до свиканото от Билетс заседание остават четирийсет минути. Той попита Майер дали има възможност да получи записите от камерата над залата за покер от четвъртък и петък.
— Просто искам да го видя как играе — прибави той. — Искам да получа представа за него на живо.
— Разбирам. Да, записите са готови. Казах ви, че ще ви окажем пълно съдействие.
Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора към една от служебните стаи. Тя бе слабо осветена и съвсем тиха, като се изключеше шумът на климатичната инсталация. Пред подредените в две редици шест пулта седяха мъже в сиви блейзери, които наблюдаваха шестте видеомонитора на всеки от пултовете. На екраните Бош можеше да види различни изгледи отгоре на маси за игра. Всеки пулт имаше електронно контролно табло, което позволяваше да се променя фокусът или да се приближава образът от отделните камери.
— Ако искат — прошепна Майер, — могат да ви кажат какви карти държи всеки играч на която и да е от масите в казиното. Направо удивително!
Майер поведе Бош към кабинета на началника. Вътре имаше още видеоапаратура, както и място за съхранение на записите. Зад малко бюро седеше друг мъж в сив блейзер. Майер го представи като Кал Смолц.
— Готови ли сме, Кал?
— На този екран тук — отвърна Смолц и посочи към един от петнайсетинчовите монитори. — Ще започнем с четвъртък. Повиках един от хората в залата, за да ми покаже вашия човек. Той е пристигнал в осем и двайсет в четвъртък и е играл до единайсет.
Мъжът включи записа. Образът беше черно-бял и по качество напомняше на онзи от „Арчуей“, но движението бе записано нормално, а не по десет кадъра в минута. В началото един от шефовете на казиното придружи някакъв мъж, в когото Бош разпозна Алайзо, до свободен стол пред маса за покер. Шефът носеше кутия с чипове, която остави върху масата пред Алайзо. Той кимна и размени усмивка с жената, която раздаваше картите — една от служителките, които детективът току-що беше разпитал — и започна да играе.
— Колко има в кутията? — попита Бош.
— Петстотин — отвърна Смолц. — Вече изгледах записа на бързи обороти. Не е купил повече чипове и накрая, когато ги осребрява, като че ли кутията е почти пълна. Искате ли да го оставя така или да го пусна на бързи обороти?
— На бързи обороти.
Бош внимателно се загледа в екрана. Видя, че Алайзо си поръчва четири джина с тоник, отказва се рано при повечето от раздаванията, печели пет големи залога и губи шест други. Нямаше почти нищо интересно. Когато часовникът наближи единайсет, Смолц превключи на нормални обороти и детективът проследи Алайзо, който повика шефа на залата, осребри чиповете и изчезна от екрана.
— Добре — каза Смолц. — За петък имаме два записа.
— Как така? — попита Бош.
— Играл е на две маси. Когато е пристигнал, на масата от пет до десет долара не е имало свободно място. Имаме само една, тъй като клиентите, които искат да играят при такива залози, не са много. Така че е седнал на масата от един до пет долара, докато не се е освободило място на другата. Този запис е от най-евтината маса, от един до пет.
Започна нов запис и Бош видя Алайзо, който повтори същите действия като на първия. Този път обаче, забеляза той, жертвата носеше коженото спортно яке. Докато Алайзо разменяше обичайното кимване и усмивка със служителката, която раздаваше картите, на Бош му се стори, че го вижда да кимва на някаква жена, която седеше от другата страна на масата. Тя отвърна на кимването му. Но камерата снимаше под неподходящ ъгъл и той не можа да види лицето й. Каза на Смолц да остави видеото на нормални обороти и погледа няколко минути, като чакаше да види дали двамата ще си разменят някакъв друг знак.
Очакванията му не се оправдаха. Но пет минути по-късно раздавачите на картите се смениха и когато новата служителка седна — също жена, която Бош бе разпитвал час по-рано — тя поздрави и Алайзо, и жената от другата страна на масата.
— Можете ли да замразите този кадър? — попита Бош.
Смолц го направи, без да отвръща.
— Добре — рече детективът. — Как се казва тази служителка?
— Това е Ейми Рорбак. Вече разговаряхте с нея.
— Точно така. Ханк, можете ли пак да я доведете тук?
— Хм, естествено. А може ли да попитам защо?
— Тази жена — отвърна Бош, като посочи към екрана. — Когато пристигна, Алайзо я поздрави. Ейми Рорбак току-що поздрави нея. Трябва да е редовна посетителка. Тя познава Алайзо и Рорбак. Може да се наложи да разговарям с нея, а вашата служителка навярно знае името й.
— Добре, ще ида да я доведа, но ако има работа, ще трябва да изчакам.
— Чудесно.
Докато Майер беше в казиното, Бош и Смолц продължиха да гледат записа на бързи обороти. Алайзо игра на първата маса двайсет и пет минути. После се появи шефът на залата, взе кутията му с чипове и го премести на по-скъпата маса от пет до десет долара. Смолц пусна третия запис. Алайзо игра там още два часа и загуби доста пари. На три пъти си купува кутии с чипове за по петстотин долара и всеки път бързо ги губеше. Накрая остави няколкото останали чипа за бакшиш, Изправи се и изчезна от екрана.
Майер още не се бе върнал с Рорбак. Смолц каза, че ще пренавие записа с тайнствената жена, за да е готов. Когато свърши, Бош го помоли да го пусне на бързи обороти, за да види дали няма момент, в който лицето й да се вижда. След пет минути напрягане, за да следи бързите движения на хората на екрана, той
