взаимно времето.
Бош не му отговори. Върна се при гардероба и се вдигна на пръсти, за да види дали върху лавицата има нещо друго. Имаше. Малко парче плат, сгънато като носна кърпичка. Детективът го свали долу и го разгъна. Беше пропито с мазнина. Помириса го и веднага разбра какво е.
Той излезе от дрешника и хвърли парцалчето, което удари Гоушън по лицето и падна на леглото.
— Какво е това?
— Не зная. Какво е?
— Парцал с оръжейна смазка по него. Къде е пистолетът?
— Нямам пистолет. Това също не е мое. Никога преди не съм го виждал.
— Добре.
— Какво искаш да кажеш с това „добре“? Никога не съм го виждал, мамка му.
— Искам да кажа, добре, Гоушън. Това е всичко. Не се нервирай.
— Не мога да не се нервирам, като си пъхате носа под дюшека ми.
Бош се наведе над нощното шкафче. Отвори горното чекмедже и откри вътре празна цигарена кутия, чифт перлени обеци и неразпечатана кутия презервативи. Той я метна към Гоушън. Кутията отскочи от огромния му гръден кош и падна на пода.
— Нали ти е ясно, Гоушън, само това, че си ги купуваш, не означава, че правиш безопасен секс. Трябва и да си ги слагаш.
После отвори долното чекмедже. Беше празно.
— Откога живееш тук, Гоушън?
— Нанесох се веднага щом изритах сестра ти оттук. Изхвърлих я на улицата. Когато я видях за последен път, тя се предлагаше на „Фримънт“ пред „Кортес“.
Бош се изправи и го погледна. Гоушън се усмихваше. Искаше да го предизвика. Искаше да контролира нещата, макар и закопчан в белезниците на леглото. Дори това да му струваше малко кръв.
— Първо майка ми, сега и сестра ми, коя е наред, жена ми ли?
— Да, замислил съм нещо и за нея. Ще…
— Я млъквай. Не става, ясно ли ти е? Да не мислиш, че ще се вържа? Просто не можеш да ме заблудиш. Така че си спести усилията.
— Всички могат да се вържат, Бош. Запомни го.
Детективът го погледна, после влезе в банята. Беше голяма, с отделни вана и душ, почти като банята на Тони Алайзо в „Мираж“. Тоалетната се намираше в малко помещение зад вратата. Бош започна от нея. Бързо вдигна капака на казанчето, но не откри нищо необичайно. Преди да върне порцелановия капак на мястото му, той се наведе над сифона и погледна отзад. Онова, което видя, го накара незабавно да повика униформения полицай от стаята.
— Да, сър? — отвърна ченгето.
Младежът очевидно още нямаше двайсет и пет години. Черната му кожа имаше почти синкав оттенък. Той свободно държеше ръцете си на колана. Дясната му длан бе само на няколко сантиметра от пистолета. Стандартна поза. На табелката над джоба на гърдите му пишеше „Фонтенът“.
— Фонтенът, я погледни тук зад сифона.
Полицаят се подчини без дори да сваля ръце от колана си.
— Какво е това? — попита той.
— Според мен е пистолет. Сега се дръпни и ме остави да го извадя.
Бош изпъна длан и я пъхна в петсантиметровия процеп между стената и казанчето. Пръстите му напипаха найлонова торбичка, залепена със сив изолирбанд за гърба на сифона. Успя да я отлепи и я издърпа навън. После я показа на Фонтенът. Вътре имаше син метален пистолет със седем и половина сантиметров заглушител.
— Двайсет и втори калибър ли е? — попита униформеният полицай.
— О, да — отвърна Бош. — Иди да доведеш Фелтън и Айвърсън.
— Веднага.
Детективът го последва и се върна в стаята. Носеше торбичката с пистолета като рибар, който държи уловената риба за опашката. Когато влезе в спалнята, не можа да се удържи и да не се усмихне на Гоушън, който го гледаше с видимо разширени очи.
— Това не е мое — незабавно протестира арестантът. — Подхвърлил си ми го, мамка ти! Няма да стане — доведи ми шибания адвокат, кучи син такъв!
Бош не обърна внимание на думите му, но внимателно го наблюдаваше и видя, че в очите му нещо проблесна за миг, после изчезна. Не беше страх. Детективът знаеше, че Гоушън не би го допуснал. Тогава нещо друго. Но какво? Не изпускаше здравеняка от поглед и търпеливо чакаше изражението да се появи отново. Дали не беше смут? Или разочарование? Очите на Гоушън вече не изразяваха нищо. Но Бош смяташе, че знае какво е видял. Изненада.
В стаята се появиха Айвърсън, Бакстър и Фелтън. Тримата видяха пистолета и Айвърсън триумфално извика:
— Сайонара5, котенце!
Лицето му изразяваше искрена радост. Бош им разказа как и къде е открил оръжието.
— Тези тъпи гангстери — рече Айвърсън, като гледаше към Гоушън. — Да не си мислиш, че ченгетата никога не са гледали „Кръстника“? За кого си го оставил там, Гоушън? За Майкъл Корлеоне ли?
— Казах да ми доведете шибания адвокат! — кресна Гоушън.
— Ще си получиш адвоката — отвърна Айвърсън. — А сега ставай, лайно такова. Трябва да се облечеш за малко пътуване.
Бош насочи към него пистолета си, докато Айвърсън сваляше белезниците от ръцете му. После двамата детективи го държаха под прицел, докато обуваше черните си джинси и ботуши и обличаше тениската си, предназначена за мъж с много по-малък ръст.
— Винаги сте си падали по номерата, момчета — рече Гоушън, докато се обличаше. — И сте дошли толкова много, за да хванете сам човек.
— Хайде, Гоушън, няма да си губим целия ден с теб — пресече го Айвърсън.
Когато се облече, те отново му закопчаха белезниците и го натикаха на задната седалка в колата на Айвърсън. Той заключи пистолета в багажника, после се върнаха обратно в къщата. По време на краткото разискване в предния коридор решиха, че Бакстър и двама от другите детективи ще останат тук, за да довършат обиска.
— Ами жените? — попита Бош.
— Униформените ще ги пазят, докато момчетата си свършат работата — отвърна Айвърсън.
— Да, но те ще се втурнат към телефона веднага щом излязат оттук. Адвокатът на Гоушън ще ни стъпи на гърлото още преди да сме започнали.
— Аз ще се погрижа за това. Колата на Гоушън е тук, нали? Къде са ключовете?
— На масата в кухнята — отвърна един от детективите.
— Добре — каза Айвърсън. — Да вървим.
Бош го последва в кухнята и видя, че прибира в джоба си ключовете. После отидоха в гаража, където стоеше корветът. Вътре имаше малко работно помещение с инструменти, закачени на специално табло на стената. Той взе оттам лопата, излезе от гаража и заобиколи къщата, за да стигне до задния двор.
Бош вървеше заедно с него. Айвърсън намери мястото, където телефонният кабел влизаше откъм разклонителната кутия на улицата и с един замах на лопатата прекъсна връзката.
— Направо е удивително колко силен е вятърът тук в откритата пустиня — каза той.
После погледна зад ъгъла.
— Онези момичета нямат нито кола, нито телефон. Най-близката къща е на повече от половин километър, градът е на около осем. Предполагам, че засега ще останат тук. Това ще ни даде време. Толкова, колкото ни е нужно.
Айвърсън размаха лопатата като бейзболна бухалка и я запрати в шубраците оттатък стената. После се насочи към автомобила.
— Какво мислиш? — попита го Бош.
— Мисля, че колкото са по-големи, толкова по-болезнено падат. Гоушън е наш, Хари. И твой.
