— Гоушън, направи си услуга и си затвори шибания плювалник.
Гоушън се изсмя на заплахата. Беше силно загорял и изглеждаше дори още по-едър, отколкото си го спомняше Бош. За миг детективът си помисли, че разбира желанието му да спи с две жени. И защо те с готовност се съгласяваха да го правят по две.
Гоушън широко се прозя, за да се увери, че всички са разбрали, че това, което става, изобщо не го притеснява. Носеше само черен слип в тон със завивките. По гърба му имаше татуировки. Знак за един процент на лявата лопатка, емблема на „Харли Дейвидсън“ — на дясната. Върху горната част на ръката му се виждаше числото осемдесет и осем.
— Какво е това, коефициентът ти за интелигентност ли? — рече Айвърсън, като силно го плесна по ръката.
— Майната ти, Айвърсън, на теб и на фалшивата заповед за арест, с която сте се домъкнали тук!
Бош знаеше какво означава татуировката. В Лос Анджелис достатъчно й се беше нагледал. Осмата буква от латинската азбука бе „Н“. НН означаваше „Heil Hitler“. Очевидно Гоушън известно време се беше движил сред расистки групи. Но повечето боклуци с такива татуировки, които детективът бе срещал, си ги бяха правили в затвора. Струваше му се странно, че Гоушън няма криминално досие и че не е лежал зад решетките. Ако бе така, щяха да открият името му, когато пуснаха отпечатъците от якето на Тони Алайзо по АСИО. Когато арестантът успя да обърне глава и погледна към него, Бош се отърси за момента от мислите за противоречието.
— Ти — каза Гоушън. — Ти си оня, който би трябвало да е арестуван. След онова, което направи с Гъси.
Детективът се наведе над леглото.
— Не те арестуваме заради снощи — отвърна той. — А заради Тони Алайзо.
Айвърсън грубо преобърна Гоушън по гръб.
— За какво, по дяволите, говориш? — ядосано попита арестантът. — Съвсем чист съм, човече. Какво…
Той се опита да се изправи в седнало положение, но Айвърсън силно го блъсна обратно.
— Просто стой без да мърдаш — каза му той. — Ще те изслушаме, когато му дойде времето. Но първо ще трябва да поогледаме наоколо.
Той извади заповедта за арест от джоба си и я пусна върху гърдите на Гоушън.
— Това е твоята фалшива заповед.
— Не мога да я прочета.
— Не съм аз виновен, че не си ходил много на училище.
— Просто я вдигни пред очите ми.
Айвърсън не му обърна внимание и погледна към другите.
— Добре, да се разделим и да видим какво има тук. Хари, ти се заеми с тази стая и прави компания на нашия приятел, става ли?
— Става.
Айвърсън се обърна към двамата униформени полицаи:
— Момчета, искам един от вас да остане тук. Само не се пречкай и дръж под око този боклук.
Един от полицаите кимна и другите напуснаха стаята. Бощ и Гоушън се спогледаха.
— Не мога да прочета това нещо — повтори Гоушън.
— Зная — отвърна детективът. — Вече го каза.
— Това е тъпо. Не е възможно да имате доказателства срещу мен, защото не съм го извършил.
— Тогава кой? Гъси ли?
— Не, човече, никой. Няма начин да ми го припишете. Искам си адвоката.
— Веднага щом бъдеш обвинен. — В какво?
— В убийство, Лъки.
Гоушън продължи да отрича и да иска адвокат. Бош престана да му обръща внимание и започна да претърсва стаята. Първо се захвана с чекмеджетата на шкафа за дрехи, като на всеки няколко секунди хвърляше погледи към Гоушън. Беше все едно да обикаля клетката на лъва. Детективът знаеше, че е в безопасност, но това не му пречеше да внимава. Бе сигурен, че Гоушън го наблюдава в огледалото над леглото. Когато здравенякът най-после се укроти, Бош изчака известно време и започна да го разпитва. Правеше го небрежно, без да прекъсва претърсването, сякаш всъщност отговорите не го интересуваха.
— Та къде си бил в петък вечерта?
— Ебах майка ти.
— Тя е мъртва.
— Зная. Изобщо не беше хубаво.
Бош спря и го погледна. Гоушън искаше да го предизвика да го удари. Искаше насилие. Това бе играта, от която разбираше.
— Къде беше, Гоушън? В петък вечерта.
— Говори с адвоката ми.
— Ще го направим. Но ти също можеш да говориш.
— Бях на работа в бара. Имам работа, нали знаеш.
— Да, зная. До колко часа остана там?
— Не зная. До четири. След това се прибирам вкъщи.
— Да бе.
— Това е истината.
— Къде беше, в онзи офис ли?
— Точно така.
— Някой видя ли те? Излизал ли си оттам преди четири?
— Не зная. Говори с адвоката ми.
— Не се тревожи. Ще го направим.
Бош отново се зае с претърсването и отвори вратата на дрешника. Само една трета от иначе големия гардероб беше заета с дрехи. Гоушън се оживи.
— Шибаният Айвърсън е прав — извика той от леглото. — Хайде, рови де, рови.
Първото, което детективът направи, бе да погледне подметките на двата чифта обувки и маратонките на пода. Нямаха дори далечна прилика с отпечатъците от бронята на ролса и хълбока на Тони Алайзо. Хвърли поглед към Гоушън, за да се увери, че здравенякът кротува. После се пресегна към лавицата над закачалката и свали някаква кутия. Оказа се, че е пълна със снимки на танцьорки. Не бяха голи. Младите жени бяха позирали по оскъдно облекло в предизвикателни пози. В долната част на всяка от снимките имаше бяло поле с името на момичето, придружено от името и телефонния номер на „Модълс Ей Милиън“, навярно местна агенция, която осигуряваше танцьорки за клубовете. Бош прерови кутията и накрая откри снимка с името на Лейла.
Той разгледа жената, която беше търсил предишната вечер. Имаше дълга кестенява коса с руси кичури, едра фигура, тъмни очи и чувствени устни, разтворени достатъчно, за да се вижда загатване за бели зъби. Тя бе красива жена и в нея имаше нещо познато, но Хари не можеше да се сети какво. Реши, че навярно е сексуалната порочност, която сякаш излъчваха всички момичета от снимките и от бара предишната вечер.
Бош извади кутията от гардероба и я остави върху бюрото. После взе снимката на Лейла.
— Какви са тези снимки, Лъки?
— Това са всички момичета, с които съм бил. Ами ти бе, ченге? Чукал ли си толкова много? Бас слагам, че най-грозното от моите гаджета е по-готино от най-готината, с която изобщо си спал.
— Сега може би ще искаш да си мерим и пишките, а? Радвам се, че си бил задоволен откъм жени, Лъки, защото повече няма да има. Искам да кажа, естествено, че ще можеш да чукаш и да те чукат. Само че няма да е с жени, това имам предвид.
Гоушън замълча, докато смилаше думите му, Бош остави снимката на Лейла до кутията върху бюрото.
— Виж, Бош, просто ми обясни какво сте открили и аз ще ти кажа каквото знам, за да изясним положението. Тук сте сбъркали. Нямам нищо общо с това. Давай да свършваме и стига сме си губили
