отново позвънил в два. След това в Четири го търсила жена на име Лейла. Нито един от тях не оставил съобщение или телефонен номер. Детективът затвори слушалката и се намръщи. Реши, че е прекалено рано да Телефонира на Фелтън. Но всъщност повече го интересуваше друго. Ако го беше търсила истинската Лейла, откъде беше разбрала къде да го открие?
Навярно Рондай бе съобщила. Предишната вечер беше телефонирал от офиса на Тони Алайзо в Холивуд и тя му обясни как да стигне до бара от „Мираж“. Може би бе казала това на Лейла. Бош се чудеше защо го е търсила. Сигурно беше научила за Тони едва от Ронда.
И все пак реши засега да остави Лейла на заден план. След финансовото откритие на Кизмин Райдър в Лос Анджелис, изглежда, приоритетът в този случай се изместваше. За тях бе важно да разговарят с Лейла, но Бош първо трябваше да се върне в Лос Анджелис. Той отново взе слушалката, свърза се със самолетната компания „Саутуест“ и си резервира място за полета в десет и половина. Така щеше да има време да се свърже с Фелтън, после да провери в посредническата фирма, чрез която според Райдър Тони Алайзо наел колите си, и пак да успее да се върне в холивудския участък до обед.
Бош се съблече и дълго време остана под горещия душ, за да свали от себе си нощната пот. Когато се изкъпа, той се зави с една от хавлиите и с друга избърса огледалото, за да може да се избръсне. Забеляза, че долната му устна се е подула отстрани. Мустаците му почти не я скриваха. Очите му бяха зачервени. Докато вадеше шишенцето с капки за очи от тоалетния си несесер, Хари се зачуди дали Елиънър е открила в него дори едно-единствено привлекателно нещо.
Когато се върна в стаята, за да се облече, той видя, че на стола до прозореца седи мъж, когото никога преди не бе срещал. Човекът четеше вестник, който остави при влизането на завития само в хавлиена кърпа Бош.
— Ти си Бош, нали?
Детективът погледна към бюрото и видя, че пистолетът му все още е там. Беше по-близо до мъжа на стола, но Бош си помисли, че навярно първи ще успее да стигне до него.
— Успокой се — каза непознатият. — Колеги сме. Аз съм полицай. От Метро. Праща ме Фелтън.
— Какво, по дяволите, правиш в стаята ми?
— Качих се тук, почуках и никой не ми отговори. Чувах те, че се къпеш. Имам приятел от служителите, който ме пусна да вляза. Не исках да чакам в коридора. Хайде, обличай се. После ще ти кажа какво сме открили.
— Дай да видя служебната ти карта.
Мъжът се изправи, приближи се до него и с отегчен вид извади от вътрешния джоб на сакото си портфейл. После го отвори и показа значката и картата си.
— Айвърсън. От Метро. Праща ме капитан Фелтън.
— Какво толкова важно има, че Фелтън праща човек да влиза с взлом в стаята ми?
— Виж сега, не съм влязъл с взлом, нали така? Търсихме те цяла нощ и не успяхме да те открием. Най- вече искахме да се уверим, че си наред. И после, капитанът иска да участваш в ареста, затова ме прати да се опитам да те намеря. Трябва да тръгваме. Защо не се облечеш?
— Какъв арест?
— Нали тъкмо това се опитвам да ти кажа. Само се облечи, за да можем да вървим. Уцели в десятката с онези отпечатъци, които си донесъл.
Бош го изгледа за миг, после отиде до гардероба, за да вземе панталоните си и чисто бельо. След това влезе в банята да се облече. Когато се върна, каза на Айвърсън само една дума:
— Разказвай.
Докато местният полицай му обясняваше, той бързо довърши с обличането.
— Известно ли ти е името Джоуи Маркс?
Бош се замисли за миг и отвърна, че му звучи познато, но че не може да се сети откъде.
— Джоузеф Маркони. Наричат го Джоуи Маркс. Някога, преди да се опита да стане порядъчен гражданин. Сега е Джоузеф Маркони. Така или иначе, той получи името Джоуи Маркс, защото правеше точно това, оставяше запазената си марка върху всеки, който се изпречеше на пътя му.
— Какъв е той?
— Човекът на Фирмата във Вегас. Знаете какво е Фирмата, нали?
— Чикагската мафия. Тя контролира или поне има решаващата дума за всичко на запад от Мисисипи. Включително Вегас и Лос Анджелис.
— Хей, значи все пак си научил нещичко по география, а? Навярно няма да ми се наложи да те образовам много за положението тук. Вече си си взел дипломата.
— Значи искаш да кажеш, че отпечатъците от якето на моя човек са на Джоуи Маркс?
— Само ти се иска. Но са на един от най-приближените му хора. Бош, това е манна небесна. Ще арестуваме онзи тип в осем, ще го измъкнем направо от леглото. Ще го покръстим, Бош, ще го направим наше момче чрез него най-после ще докопаме Джоуи Маркс. Вече от близо десет години ни с трън в задника.
— Не забравяте ли нещо?
— Не, мисля, че не — а, да, разбира се, ти и лосанджелиското управление имате специалната ни благодарност.
— Не, забравяте, че случаят си е мой, не ваш. Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като арестувате онзи тип, без дори да говорите с мен?
— Опитахме се да те открием. Вече ти казах.
Айвърсън изглеждаше обиден.
— И какво? Не ме намирате и просто продължавате с плана си, така ли?
Айвърсън не отговори. Бош завърза обувките си и се изправи, готов за тръгване.
— Да вървим. Заведи ме при Фелтън. Не мога да повярвам какво сте направили.
Докато пътуваха надолу с асансьора, Айвърсън му каза, че въпреки възраженията му срещу плана, вече било прекалено късно, за да спрат каквото и да е. Щели да идат в някакъв команден пункт в пустинята и оттам да се отправят към дома на заподозрения, който се намирал близо до планината.
— Къде е Фелтън?
— В командния пункт.
— Добре.
През по-голямата част от пътуването Айвърсън мълчеше, което бе добре за Бош, защото му даваше възможност да обмисли последното развитие на нещата. Разбираше, че има вероятност Тони Алайзо да е прал пари за Джоуи Маркс. Маркс бе г-н Хикс, помисли си той. Но нещо се объркваше, ревизията от данъчната служба заплашваше системата, а оттук заплашваше и Джоуи Маркс. Маркс реагираше като елиминираше подставения си човек.
Хипотезата му се струваше правдоподобна, но все пак някои неща не се вписваха. Взломът в офиса на Алайзо два дни след убийството му. Защо бяха чакали чак дотогава и защо не бяха взели цялата финансова документация? Документите — ако между фиктивните компании и Джоуи Маркс можеше да се направи връзка — щяха да са също толкова опасни за Маркс, колкото и самият Алайзо. Бош се зачуди дали убиецът и взломаджията са един и същи човек. Не изглеждаше много вероятно.
— Как се казва онзи тип, чиито отпечатъци са идентични с онези от трупа?
— Люк Гоушън. Разполагаме с отпечатъците му само защото трябваше да ги даде за издаването на разрешително за един от клубовете със стриптийз на Джоуи. Разрешителното е на името на Гоушън. Така Джоуи няма нищо общо. Чиста работа. Само че вече не. Отпечатъците свързват Гоушън с убийство и това означава, че Джоуи не е много далеч.
— Почакай малко, как се казва клубът?
— „При Доли“. Намира се в…
— В северен Лас Вегас. Кучи син.
— Какво толкова съм казал?
— Този Гоушън, Лъки ли му викат?
— Да. Май го познаваш.
— Срещнах това копеле снощи.
— Майтапиш се.
