Домът на Люк Гоушън им бе познат. От забележките им Хари разбра, че вече са наблюдавали мястото. Намираше се на около километър и половина на запад и Бакстър беше успял да намине оттам, за да се увери, че черният корвет на Гоушън е в гаража.
— Ами заповед за арест? — попита Бош.
Спокойно можеше да си представи как съдът праща по дяволите цялата операция заради влизане в дома на заподозрения без заповед.
— Отпечатъците бяха повече от достатъчни за получаване на заповед за обиск и арест на вашия човек — отвърна Фелтън. — Рано тази сутрин отидохме при съдията. Освен това разполагахме с нашата информация. Предполагам, че Айвърсън вече ви е обяснил.
— Вижте, открихме отпечатъците му по трупа, но това не означава, че той го е убил. Това не е доказателство. Действаме прибързано. Алайзо е бил убит в Лос Анджелис. Не разполагам с никакви доказателства за присъствието на Люк Гоушън там. Ами вашата информация? Това е смешно. Получили сте анонимен сигнал и толкова. Това не означава нищо.
Всички погледнаха към Бош, сякаш току-що се е оригнал по време на бал във висшето общество.
— Хайде да си вземем още по една чаша кафе, Хари — каза Фелтън.
— Добре съм.
— Нищо, хайде.
Той прегърна Бош през рамо и го поведе към сградата. Вътре капитанът взе кафеварката от кухненската маса и преди да започне да говори, си наля чаша кафе.
— Виж, Хари, трябва да се съгласиш. Това е голяма възможност и за нас, и за теб.
— Зная. Просто не искам да избързвам. Не можем ли да изчакаме, докато не сме сигурни с какво разполагаме? Случаят си е мой, капитане, а вие въпреки това командвате парада.
— Мислех си, че вече сме се разбрали за това.
— И аз си мислех така, но може и да съм се лъгал.
— Виж сега, ще идем там, ще арестуваме онзи тип, ще претърсим дома му и ще го отведем в управлението. Гарантирам, че даже да не е твоят човек, той ще ти каже кой е убиецът. Освен това ще ни осигури Джоуи Маркс. Хайде, съгласи се с плана ни и не се тревожи.
Той потупа Бош по рамото и се насочи към паркинга. След малко детективът го последва. Знаеше, че излишно се пали. Това беше обичайна практика. Откриваш нечии отпечатъци върху труп и арестуваш притежателя им. После идваха подробностите. Но не му харесваше да е страничен наблюдател. Това бе действителният проблем и Бош го разбираше. Искаше той да командва парада. Само че тук в пустинята се чувстваше като риба на сухо. Знаеше, че би трябвало да се свърже с Билетс, но беше прекалено късно лейтенантът да направи каквото и да е, а не искаше да я буди само за дай каже, че е изпуснал положението от ръцете си.
Когато излезе от сградата, вече бе пристигнала патрулна кола с двама униформени полицаи.
— Добре — рече Фелтън. — Всички сме тук. Да тръгваме и да хванем това копеле.
Стигнаха дотам за пет минути. Къщата на Гоушън се издигаше над шубраците на булевард „Дезъртвю“. Беше голяма, но не от онези, които изглеждаха прекалено демонстративни. Единственото, което излизаше извън рамките на нормалното, бе бетонната стена с порта, заобикаляща половинакровия имот. Къщата се намираше насред пустошта, но собственикът й беше издигнал около нея защитна стена.
Всички спряха колите отстрани на пътя и излязоха навън. Бакстър беше дошъл подготвен. От багажника на своя Каприс той извади две сгъваеми стълби, които щяха да използват, за да се прекатерят през оградата. Айвърсън бе първи. Когато стигна до върха на стената, той намести втората стълба от другата страна, но се поколеба, преди да се прекачи на нея.
— Някой да вижда кучета?
— Няма никакви кучета — отвърна Бакстър. — Сутринта проверих.
Айвърсън се спусна долу й другите го последваха. Докато чакаше реда си, Бош се огледа и успя да види само неоновото обозначение на пътя няколко километра на изток. Отгоре слънцето печеше като червена неонова топка. Въздухът бе станал горещ, сух и грапав като шкурка. Детективът си помисли за черешовата близалка, която си беше купил от магазина в хотела. Но не искаше да я вади пред местните момчета.
Когато се прекатери през стената и приближи до къщата зад другите, той погледна часовника си. Наближаваше девет, но сградата изглеждаше пуста. Нямаше движение, шум, светлина, нищо. Завесите над всеки прозорец бяха спуснати.
— Сигурен ли си, че е тук? — прошепна на Бакстър Бош.
— Тук е — без да снижава глас отвърна чернокожият. — Към шест прескочих стената и пипнах капака на корвета. Беше топъл. Не се беше върнал много отдавна. Спи там вътре, гарантирам. За този тип девет часът е като четири сутринта за нормалните хора.
Бош погледна към корвета. Спомняше си го от предишната вечер. Докато се оглеждаше, той забеляза, че земята в границите на имота е покрита с буйна зелена трева. Трябва да струваше цяло състояние да я засадят и да я напояват. Градината изпъкваше сред пустинята като хавлиена кърпа върху плажа. От мислите му го откъсна трясък. Айвърсън беше разбил предната врата с ритник.
С извадени пистолети Бош и другите последваха Айвърсън в тъмния вход. Като крещяха обичайните предупреждения — „Полиция“ и „Не мърдай!“ — и осветяваха пътя си с фенерчета, те бързо тръгнаха по коридора вляво. Почти незабавно се разнесоха женски писъци и в една от стаите в дъното на коридора светна лампа.
Когато стигна там, Бош видя Айвърсън, коленичил върху огромното легло и вдигнал късото дуло на своя „Смит & Уесън“ на петнайсетина сантиметра от лицето на Люк Гоушън. Едрият мъж, с когото детективът се бе сблъскал предишната вечер, се беше завил с черния копринен чаршаф и изглеждаше толкова спокоен, колкото Маджик Джонсън, когато изпълнява наказателен удар. Дори си направи труда да вдигне поглед, за да види отражението на сцената в огледалото на тавана.
Жените обаче не бяха спокойни. Те бяха две, и двете голи, изправени от двете страни на леглото, забравили за голотата си, уплашени до смърт. Накрая Бакстър ги успокои с мощен вик „Млъквайте!“.
След няколко мига настъпи тишина. Никой не помръдваше. Бош не откъсваше очи от Гоушън. Той беше единствената опасност в стаята. Усещаше, че другите детективи, които преди се бяха разделили, за да претърсят къщата, сега стояха изправени зад гърба му заедно с двамата униформени полицаи.
— Лягай по очи, Люк — най-после заповяда Айвърсън. — Вие, момичета, се облечете. Веднага!
— Не можете просто… — каза една от жените.
— Млъквай! — прекъсна я Айвърсън. — Или ще те откараме така. Ти решаваш.
— Няма да ида…
— Ранди! — изръмжа Гоушън с глас, който сякаш идваше от кладенец. — Млъкни, по дяволите, и се облечи. Няма да те откарват никъде. Ти също, Харм.
Всички мъже, освен Гоушън, инстинктивно погледнаха към жената, наречена Харм. Изглеждаше така, като че ли тежеше четирийсетина килограма. Беше руса, можеше да скрие гърдите ей под детски чаши за чай и от една от гънките на вагината й висеше златна халка. На лицето й бе изписан страх, който скриваше какъвто и да е намек за красота.
— Хармъни — прошепна тя, разбрала неизречения им въпрос.
— Добре, обличай се, Хармъни — каза Фелтън. — И двете. Обърнете се към стената и се облечете.
— Просто да си вземат дрехите и ги изкарайте оттук — Рече Айвърсън.
Хармъни тъкмо навличаше дънките си, когато спря и погледна към мъжете, които бяха дали противоречивите заповеди.
— Е, какво решавате накрая? — ядосано попита Ранди. Бош разпозна в нея жената, танцувала в „При Доли“ предишната вечер.
— Разкарайте ги оттук! — извика Айвърсън. — Веднага.
Униформените полицаи започнаха да подбутват жените навън.
— Тръгваме си — излая Ранди. — Не ме докосвайте.
Айвърсън дръпна завивките от Гоушън и започна да закопчава ръцете му в белезници отзад на гърба му. Русата коса на здравеняка бе сплетена на тънка опашка. Бош не я беше забелязал предишната вечер.
— Какво става, Айвърсън? — попита Гоушън с лице, притиснато до матрака. — Проблем ли имаш с тази джаджа, какво? Да не си нещо болен?
