— Не. Затвори вратата.
След като Айвърсън излезе, Бош погледна към капитана.
— Арестувана ли е?
— Не, помолихме я да дойде доброволно.
— Нека първо аз да разговарям с нея.
— Не ми се струва разумно.
— Не ми пука дали е разумно. Искам аз да приказвам с нея. Ако каже нещо на някого, това ще съм аз.
Фелтън се замисли за миг и накрая кимна.
— Добре, карай. Имаш петнайсет минути.
Бош би трябвало да му благодари, но не го направи. Просто бързо се изправи и тръгна към вратата.
— Детектив Бош? — повика го капитанът.
Хари погледна към него.
— Ще направя за теб каквото мога. Но този случай е адски важен за нас, нали разбираш?
Бош излезе, без да отговори. Фелтън не беше тактичен. От само себе си се разбираше, че му е задължен. Но капитанът все пак го бе казал.
В коридора детективът мина покрай първата стая за разпит, в която бяха заключили Гоушън, и отвори вратата на втората. Закопчан с белезници за масата, вътре седеше Гъси Фланагън. Носът му беше обезформен и приличаше на картоф. Ноздрите му бяха натъпкани с памук. Той погледна към Бош с кръвясали очи и лицето му показа, че го е познал. Хари излезе и затвори вратата, без да каже нищо.
Откри Елиънър Уиш в третата стая. Беше разрешена, очевидно ченгетата я бяха измъкнали направо от леглото. Но очите й бяха нащрек и в тях се четеше нещо диво, като притиснато в ъгъла животно.
— Хари! Какво правят тези?
Той затвори вратата и бързо се приближи до нея. После успокоително я докосна по рамото и седна от другата страна на масата.
— Съжалявам, Елиънър.
— Какво? Какво си направил?
— Вчера, когато те видях на записа в „Мираж“, помолих Фелтън, капитанът на детективското бюро, да ми даде телефонния номер и адреса ти, защото от централата отказаха. Той го направи. Но после, без мое знание, проверил името ти и открил, че имаш досие. Затова наредил на хората си сутринта да те доведат тук. Всичко това е част от разследването на случая с Тони Алайзо.
— Казах ти. Не го познавах. Пили сме веднъж заедно. И са ме довели само защото случайно съм била на една маса с него, така ли?
Тя поклати глава и извърна поглед. На лицето й ясно се четеше болезнено изражение. Винаги щеше да е така, знаеше го. Криминалното й досие го гарантираше.
— Трябва да те попитам нещо. Искам да изясним това и после ще те измъкна оттук.
— Какво?
— Разкажи ми за Терънс Куилън.
Бош видя шока в очите й.
— Куилън ли? Какво е… той ли е заподозрян?
— Елиънър, знаеш процедурата. Не мога да ти кажа нищо. Ти трябва да ми кажеш. Просто отговори на въпроса. Познаваш ли Терънс Куилън?
— Да.
— Откъде го познаваш?
— Преди около шест месеца дойде при мен, когато излизах от „Фламинго“. Вече живеех тук от четири- пет месеца и започвах да се установявам. Тогава играех по шест вечери в седмицата. Той дойде при мен и със свои думи ми обясни някои неща. Отнякъде знаеше за мен. Коя съм, че току-що са ме пуснали от затвора. Каза ми, че имало уличен данък. Че трябвало да го плащам, както правели всички местни, и че ако не го направя, съм щяла да си имам неприятности. Че ако си плащам, той щял да ме пази. Да се намеси, ако имам нужда от помощ. Нали разбираш, чисто и просто изнудване.
В този момент тя не издържа и се разплака. Бош трябваше да положи всички усилия на волята си, за да не скочи, да не се опита да я прегърне и утеши по някакъв начин.
— Бях сама — продължи Елиънър. — Страхувах се. И му платих. Плащах му всяка седмица. Какво трябваше да направя? Не притежавах нищо и нямах къде да ида.
— Мамка му — прошепна на себе си Бош.
Той се изправи, заобиколи масата и я прегърна. Притисна я към гърдите си и я целуна по косата.
— Вече си в безопасност — прошепна Хари. — Обещавам ти, Елиънър.
Заслушан в тихия й плач, Бош продължи да я прегръща в мълчание. После вратата се отвори и на прага застана Ай-върсън. От устата му стърчеше клечка за зъби.
— Разкарай се оттук, Айвърсън.
Детективът бавно затвори вратата.
— Съжалявам — каза Елиънър. — Докарвам ти неприятности.
— Не, няма такова нещо. Аз съм виновен. За всичко съм виновен аз.
Няколко минути по-късно той се върна в кабинета на Фелтън. Капитанът беззвучно го погледна.
— Плащала е на Куилън, за да я остави на мира. Двеста на седмица. Това е било всичко. Уличен данък. Не знае нищо за каквото и да било. Случайно се е оказала на същата маса, на която Алайзо е играл около час в петък. Чиста е. А сега я пуснете. Кажете на хората си.
Фелтън се облегна назад и започна да почуква с края на химикалката по долната си устна. Нарочно искаше да покаже на Бош, че е дълбоко замислен.
— Не зная — каза той.
— Добре, да се договорим. Пуснете я и аз ще се обадя на хората си.
— И какво ще им кажеш?
— Ще им кажа, че управлението в Метро ми е оказало пълно съдействие и че трябва да разследваме случая в рамките на съвместна операция. Че ще притиснем Гоушън и ще се опитаме да свалим два заека с един удар. Че ще задържим Гоушън и Джоуи Маркс, защото в крайна сметка Маркс е дал заповед за убийството на Тони Алайзо. Че горещо препоръчвам тукашното управление да командва парада във Вегас, защото е наясно и с местните условия, и с Маркс. Договорихме ли се?
Фелтън продължи да почуква по устната си, после протегна ръка и обърна телефона на бюрото си, така че Бош да може да го използва.
— Свържи се с тях веднага — каза той. — След като разговаряш с шефа си, дай го на мен. Искам да си поприказвам с него.
— С нея.
— Няма значение.
Половин час по-късно Бош седеше зад волана на необозначен полицейски автомобил. На седалката до него се беше сгушила Елиънър Уиш. Разговорът с лейтенант Билетс бе минал сравнително добре и Фелтън изпълни своята част от сделката. Освободиха Елиънър, но злото вече беше непоправимо. Тя щеше да е в състояние да започне живота си отначало, но бяха избили изпод краката й чувството на увереност, гордост и сигурност. Бош носеше отговорност за всичко това и го знаеше. Шофираше мълчаливо, неспособен да измисли какво да каже, нито как да я успокои. И това жестоко го нараняваше, защото искрено го желаеше. Не я беше виждал от пет години, но Елиънър никога не бе оставала далеч от най-скритите му мисли, дори когато живееше с други жени. Вътрешният му глас винаги му нашепваше, че Елиънър Уиш е единствената.
— Винаги ще бъде така — тихо рече тя.
— Какво?
— Спомняш ли си онзи филм с Богарт, в който едно ченге казваше: „Докарайте обичайните заподозрени“? Е, сега аз съм такава. Предполагам, че го осъзнавам едва сега. Аз съм една от обичайните заподозрени. Сигурно би трябвало да ти благодаря, че ме накара да се върна в действителността.
Бош не каза нищо. Не знаеше как да отговори, защото тя беше права.
