положението.
— Добре, кога е аутопсията?
— В три и половина. Има ли някакъв проблем?
— Не. Може ли да те попитам нещо — защо си поискала помощ от майор Фрауд, а не от ОСИД.
— Поради очевидни причини. Не зная какво да правя с Карбон и ОБОП. Не зная дали да съобщя в отдела по вътрешните работи, или да се престорим, че не е станало нищо.
— Ами, не можем да се престорим, че не е станало нищо. Те са взели нещо, което ни е нужно. А ако съобщиш в ОВР, можеш направо да забравиш за случая.
— Какво искаш да кажеш с това, че те са взели нещо, което ни е нужно?
— Съвсем ясно е, че щом Карбон е извадил подслушвател от онзи кабинет…
— Записите. Господи, съвсем забравих за тях.
Двамата потънаха в мълчание. Бош придърпа един от столовете пред бюрото й и най-после седна.
— Нека да ида при Карбон, да видя дали ще успея да разбера какво са правили и да взема записите — каза той. — Имаме начин да му въздействаме.
— Може да е нещо, свързано с шефа и Фицджерълд, нали ти е ясно.
— Може би.
Лейтенантът имаше предвид войната между Лиън Фицджерълд, началник на ОБОП повече от десет години, и човека, който се предполагаше, че му е шеф, началника на полицията. Откакто Фицджерълд ръководеше ОБОП, той се беше обкръжил с аура като на Дж. Едгар Хувър във ФБР — пазител на тайни, който би ги използвал, за да запази поста, отдела и бюджета си. Мнозина смятаха, че кара хората си да следят повече честни хора, полицаи и избираеми длъжностни лица, отколкото мафиотите, с които отделът му трябваше да се занимава. И в управлението не беше тайна, че между Фицджерълд и началника на полицията се води война. Началникът искаше да държи под контрол ОБОП и шефа му, но Фицджерълд не желаеше да бъде контролиран. Всъщност той искаше властта му да се разшири. Искаше да стане началник на полицията. В общи линии ситуацията бе патова. Началникът не можеше да уволни Фицджерълд заради законите за защита на държавните служители. Не можеше също да получи подкрепа от полицейската комисия, кмета или общинските съветници да прочисти и реорганизира ОБОП, защото се смяташе, че Фицджерълд държи дебели досиета за всички тях, включително за самия началник. И избираемите, и назначаваните длъжностни лица не знаеха какво има в досиетата, но трябваше да приемат, че надлежно са документирани и най-лошите неща, които някога са извършвали. Ето защо те не биха подкрепили каквито и да е родове срещу Фицджерълд, освен ако заедно с началника на полицията не получеха гаранции за сигурността си.
По-голямата част от всичко това бяха легенди и слухове, но Бош знаеше, че дори легендите и слуховете обикновено се основават на нещо действително. Не изпитваше желание да погледне зад тази завеса и навярно към тази война, както предполагаше Билетс, но предложи да го направи, защото не виждаше алтернатива. Трябваше да разбере какво правят от ОБОП и какво се е опитвал да спаси Карбон, като се е вмъкнал в офиса в „Арчуей“.
— Добре — след продължителен размисъл каза Билетс. — Но внимавай.
— Къде е записът от „Арчуей“?
Тя посочи към сейфа на пода зад бюрото й. В него пазеше веществени доказателства.
— Там ще е в безопасност — рече лейтенантът.
— Дано. Навярно това ще е единственото, което ще ги държи на разстояние от мен.
Тя кимна.
Офисите на ОБОП се намираха на третия етаж в Първи участък в центъра на града. Участъкът беше далеч от управлението в центъра „Паркър“, защото работата на ОБОП включваше многобройни секретни операции и не би било разумно да ги осъществяват на такова публично място като така наречения „стъклен дом“ — център „Паркър“. Но тази отдалеченост спомагаше за все по-голямото задълбочаване на пропастта между Лиън Фицджерълд и началника на полицията.
По пътя от Холивуд Бош обмисляше плана си и когато стигна до будката на охраната и показа картата си на новака, Дежурен на паркинга, вече знаеше точно как ще го изпълни. Той прочете името на ченгето от табелката над джоба на гърдите му, влезе в паркинга, насочи се към задните врати на Управлението и паркира колата си. После извади телефона си и набра главния номер на ОБОП. Отговори му една от секретарките.
— Да, тук е Триндъл от паркинга — каза Бош. — Карбон там ли е?
— Да, тук е, Ако почакаш…
— Просто му кажи да слезе долу. Някой се е нахакал в колата му.
Детективът затвори и зачака. Три минути по-късно една от вратите се отвори и навън забързано излезе някакъв мъж. Бош го разпозна като човека от записа от „Арчуей“. Билето се оказа права. Той запали двигателя и потегли след мъжа. Накрая се изравни успоредно с него и отвори прозореца.
— Карбон.
— Да, какво има?
Той продължаваше да върви, като едва хвърли бегъл поглед към Бош.
— Почакай. На колата ти й няма нищо.
Карбон спря и внимателно го погледна.
— Какво? За какво говориш?
— Аз се обадих. Просто исках да те изкарам оттам.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Бош. Онзи ден разговаряхме по телефона.
— А, да. Убийството на Алайзо.
Едва тогава му дойде наум, че ако искаше да се срещне с него, Бош спокойно би могъл да вземе асансьора до третия етаж.
— Какво има, Бош? Какво става?
— Защо не влезеш в колата? Искам малко да се поразходим.
— Не зная, човече. Не ми харесва начинът, по който го правиш.
— Влизай, Карбон. Струва ми се, че така е най-добре.
Бош каза това с тон и съответно изражение, които не оставяха място за възражения. Карбон, четирийсетгодишен мъж с яко телосложение, се поколеба за миг, после заобиколи отпред и влезе в колата. Като повечето ченгета от ОБОП, той носеше хубав тъмносин костюм и изпълни купето със свежото ухание на одеколон. Хари моментално не го хареса.
Излязоха от паркинга и Бош пое на север към Бродуей. Имаше много автомобили и пешеходци и се налагаше да се придвижват бавно. Хари мълчеше и чакаше Карбон да заговори.
— Добре, какво е толкова важно, че трябваше да ме отвлечеш от управлението? — най-после попита той.
Бош продължи да кара без да отговори. Искаше Карбон да се поизпоти.
— Имаш проблеми, Карбон — накрая отвърна той. — Просто си мислех, че би трябвало да ти го кажа. Виж, искам да бъдем приятели, Карбон.
Другият предпазливо го изгледа.
— Зная, че имам проблеми — рече Карбон. — Плащам детска издръжка на две различни жени, по стените на къщата ми все още има пукнатини от земетресението и профсъюзите пак няма да ни извоюват увеличение тази година. И какво от това, по дяволите?
— Това не са проблеми, бе човек. Това са неудобства. Говоря за истински проблеми. За това, че онази вечер си влязъл с взлом в „Арчуей“.
Известно време Карбон не отговори и Бош не бе сигурен, но му се струваше, че човекът сдържа дъха си.
— Не зная за какво говориш. Върни ме обратно.
— Не, Карбон, разбираш ли, това е грешният отговор. Тук съм, за да ти помогна, не да ти навредя. Аз съм ти приятел. Това се отнася и за шефа ти, Фицджерълд.
— Продължавам да не разбирам за какво говориш.
