— Добре тогава, ще ти кажа за какво говоря. В понеделник ти се обадих и те питах за жертвата, Алайзо. После ти ми телефонира и ми каза не само, че ОБОП се отказват от случая, но и че никога не си чувал за този тип. Но веднага щом си затворил телефона, ти си отишъл в „Арчуей“, вмъкнал си се в офиса на моя човек и си извадил подслушвателя, който сте поставили в телефона му. Ето за какво говоря.
Бош за първи път хвърли поглед към него и видя лицето На човек, чиито мисли бясно препускат, за да намерят изход. Детективът разбра, че е уцелил право в целта.
— Всичко това са глупости.
— Да бе, как ли пък не. Следващия път като решиш да влизаш с взлом, погледни нагоре. Виж дали няма камери. Правило номер едно на Родни Кинг: не се оставяй да те заснемат.
Той изчака малко, за да го остави да асимилира чутото, после заби последните пирони в ковчега.
— Съборил си чашата от бюрото и тя се е счупила. После си я изхвърлил навън, като си се надявал, че никой няма да забележи. И още едно последно нещо за правилата. Ако ще влизаш някъде с взлом по къси ръкави, трябва да си бинтоваш ръката или да скриеш татуировката на ръката си по някакъв друг начин, нали ти е ясно какво искам да кажа? Когато те заснемат с камера, веднага могат да те разпознаят по това. А теб, Карбон, са те заснели, при това отлично.
Карбон избърса лицето си с длан. Бош превключи на трета и те влязоха в тунела под Бънкър хил. В мрака, който обгърна колата, Карбон най-после заговори:
— Кой знае за това?
— Засега само аз. Но да не си помислиш нещо. Ако ми се случи нещо, за записа ще научат много хора. Но засега навярно мога да задържа положението.
— Какво искаш?
— Искам да зная какво става и ми трябват всички записи, които сте направили.
— Невъзможно. Не мога да го направя. Не разполагам със записите. Аз дори не се занимавах със случая. Просто направих онова…
— Което ти е наредил Фиц. Да, зная. Но не се грижи за това. Иди при Фиц или при онзи, който се занимава със случая, и ги вземи. Ако искаш, ще дойда с теб или пък ще те чакам в колата. Но сега се връщаме да ги вземем.
— Не мога да го направя.
Бош разбираше какво означава този отговор — Карбон не можеше да вземе записите, без да каже на Фицджерълд, че се е провалил.
— Ще ти се наложи, Карбон. Изобщо не ми пука за теб. Ти ме излъга и се опита да ми попречиш на разследването. Или да ми донесеш записите и ще ми обясниш какво става, или ето какво ще последва. Ще направя три копия на записа от камерата. Единия ще пратя на началника в стъкления дом, другия на Джим Нютън в „Таймс“, а последния — на Стан Чеймбърс от Канал 5. Стан е опитен и му е ясно какво да прави с тях. Знаеш ли, че тъкмо той първи се е добрал до записа на Родни Кинг?
— Господи, Бош, ти направо ме убиваш!
— Сам си направил избора, Карбон.
Аутопсията извършваше патоанатом на име Саласар. Когато Бош стигна до съдебната морга в калифорнийския окръжен медицински център, той вече беше започнал. Двамата размениха бегъл поздрав. Облечен в хартиена престилка и с найлонова маска на лице, детективът се облегна на една от стоманените маси и се загледа в действията на лекаря. Не очакваше много от аутопсията. Всъщност бе дошъл тук само за куршумите и се надяваше, че поне един от тях ще е годен за подлагане на балистична експертиза. Убийците предпочитаха двайсет и втори калибър тъкмо защото меките куршуми често толкова силно се деформираха от отскачането в черепната кутия, че не можеха да се използват за балистично сравнение.
Саласар бе вързал дългата си черна коса на опашка, която беше покрил с голяма хартиена шапка. Тъй като седеше в инвалидна количка, той работеше на специално пригодена за него по-ниска маса. Това даваше възможност на Бош изключително добре да наблюдава какво правят с трупа.
В миналото двамата бяха бъбрили нехайно през цялото време на аутопсиите. Но след катастрофирането си с мотоциклет, деветмесечното си лечение и завръщането си в инвалидна количка, патоанатомът беше станал затворен и мълчалив.
С помощта на затъпен скалпел Саласар изстърга малко от белезникавото вещество в ъгълчетата на очите на Алайзо и го постави върху хартиен филтър в плитка стъкленица. После я сложи върху табла до малка стойка, в която се намираха епруветките с кръв, урина и други телесни вещества, подлежащи на анализ.
— Мислиш ли, че е от сълзи? — попита Бош.
— Не вярвам. Прекалено е гъсто. Сигурно му е имало нещо на очите или на кожата. Ще видим какво е.
Бош кимна. Саласар се зае да отвори черепната кутия и да изследва мозъка.
— Куршумите са го направили на каша — съобщи той.
Няколко минути по-късно патоанатомът взе дълги пинсети, извади две парчета от куршум и ги пусна в специален съд. Детективът се приближи, погледна ги и се намръщи. Поне един от куршумите се беше разбил от удара. Парчетата му навярно нямаше да са годни за балистична експертиза.
После Саласар извади цял куршум и го постави при останките от другия.
— Този може и да ти свърши работа — каза той.
Бош го разгледа. Бе сплескан, но приблизително половината от тялото му се беше запазил непокътната и ясно се виждаха тънките драскотини, оставени от преминаването му през цевта на пистолета.
— Този може и да стане — отвърна той.
Аутопсията завърши десетина минути след това. Като цяло Алайзо бе отнел петдесет минути от времето на Саласар. Повечето продължаваха по-кратко. Детективът погледна към бележника върху масата и видя, че това е единайсетата аутопсия на патоанатома за деня.
Саласар почисти куршумите и ги постави в торбичка за веществени доказателства. Когато ги даде на Бош, той му каза, че ще го информират за резултатите от анализите на взетите от трупа проби веднага щом бъдат завършени. Единственото, което смятал, че си струва да спомене, бил фактът, че ударът по бузата на Алайзо бил нанесен четири-пет часа преди смъртта. Това се стори на детектива изключително интересно. Нямаше представа как да го вмести в картината. Това означаваше, че някой е ударил Алайзо, докато е бил в Лас Вегас, но пък го бяха убили тук, в Лос Анджелис. Той благодари на Саласар, когото, подобно на мнозина други, наричаше Сали, и се насочи навън. Вече бе преполовил коридора, когато си спомни нещо и се върна до вратата на залата за аутопсии. Когато пъхна глава вътре, Бош видя, че Сали завива трупа с чаршафа, оставяйки завързаната на пръста на крака табелка да виси навън, така че да може да се чете.
— Хей, Сали, човекът е имал хемороиди, нали?
Саласар озадачено го погледна.
— Хемороиди ли? Не. Защо питаш?
— Намерих в колата му шишенце препарат „Н“. В жабката. Беше полупразно.
— Хммм… ами, няма хемороиди.
Бош искаше да го попита дали е сигурен, но знаеше, че ще го обиди. За момента остави нещата така и си тръгна.
Подробностите бяха двигателната сила на всяко разследване. Те бяха важни и не трябваше да се объркват или забравят. Докато вървеше към стъклените врати на патологията, Бош откри, че го притеснява подробността за шишенцето препарат „Н“, което бе открил в жабката на ролса. Щом Тони Алайзо не беше страдал от хемороиди, тогава на кого принадлежеше и защо се намираше в неговата кола? Детективът би могъл да остави този въпрос като маловажен, но това не бе в стила му. Смяташе, че всичко има своето място в разследването. Всичко.
Дълбоко замислен върху проблема, Бош излезе през стъклените врати, спусна се по стълбите към паркинга и едва тогава забеляза, че там го очаква Карбон. Когато по-рано се бяха разделили, детективът от ОБОП го помоли за няколко часа, за да намери записите. Бош се беше съгласил, но не му каза, че ще ходи на аутопсия. Затова сега реши, че Карбон се е свързал с бюрото в Холивуд и че Билетс или някой друг го е
