— Надявам се, че ще бъде така и на вкус — отвърна той. — Кухнята е нова, но всъщност още не съм се научил да я използвам. Никога не съм се занимавал много с готвене.
Тя се усмихна.
— Сигурна съм, че ще е вкусно.
— Знаеш ли какво, защо не ме заместиш да разбъркваш ориза, докато взема един душ?
— Естествено. Ще сложа масата.
— Добре. Мислех си, че ще е по-добре да вечеряме на верандата. Там не мирише на боя.
— Съжалявам.
— Не, искам да кажа, че там ще е по-приятно. Не се оплаквам от боята. Всъщност знаеш ли, нарочно оставих стената боядисана само до половината. Знаех, че няма да можеш да устоиш.
Тя се усмихна.
— Вечният Том Сойер, детектив трети ранг.
— Може би не за дълго.
Забележката му я натъжи. На път за банята той мислено се прокле.
След като се изкъпа, Бош добави в тигана последната част от рецептата си. Взе шепа замразен грах и го изсипа в къкрещия доматен сос. После изнесе храната и виното на масата за пикник на верандата и покани Елиънър, която се бе облегнала на парапета.
— Извинявай — рече Хари, когато и двамата седнаха. — Забравих да направя салата.
— Това е достатъчно.
Започнаха да се хранят в мълчание. Той чакаше.
— Много ми харесва — накрая каза Елиънър. — Как се казва?
— Не зная. Майка ми го наричаше „пилешки специалитет“. Мисля, че така се е казвало в ресторанта, в който го е опитала за първи път.
— Семейна рецепта.
— Единствената.
Продължиха мълчаливо да се хранят още няколко минути, през които Бош скрито я наблюдаваше, за да види дали храната наистина й харесва. Накрая успя да се убеди.
— Хари — след известно време каза Елиънър. — Кои агенти участват в разследването?
— Те са отвсякъде — Чикаго, Вегас, Лос Анджелис.
— Кой е от Лос Анджелис?
— Някакъв на име Джон О’Грейди. Познаваш ли го?
Откакто беше работила в клона на бюрото в Лос Анджелис, бяха минали повече от пет години. Агентите от ФБР се местеха непрекъснато. Бош се съмняваше, че тя може да познава О’Грейди и очакването му се оправда.
— Ами Джон Самюълс? Той е от прокуратурата на САЩ, работи в спецчастта за борба с организираната престъпност.
— Самюълс го познавам. Поне някога. Известно време беше агент. Не особено добър. Беше завършил право и когато реши, че не става за черната работа, предпочете да се прехвърли в прокуратурата.
Тя се разсмя и поклати глава.
— Какво има?
— Просто си спомних нещо, което навремето приказваха за него. Малко е грубичко.
— Какво?
— Още ли е с мустаци?
— Да.
— Ами казваха, че можел да подготви обвинението за пред съда, колкото до разследването, не бил в състояние да открие и лайно, дори в собствените си мустаци.
Тя пак се разсмя — малко прекалено силно, помисли си Бош. Той също се усмихна.
— Може би затова стана прокурор — прибави Елиънър.
Тогава нещо му хрумна и той потъна в мислите си. Накрая чу гласа й.
— Какво?
— Къде си? Питах за какво мислиш? Шегата не беше лоша.
— Не, просто се бях замислил за бездънната пропаст, в която съм попаднал. За това, че всъщност няма значение дали Самюълс наистина е убеден във вината ми. Той просто има нужда от мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Заедно с агента са се готвели да съберат доказателства срещу Джоуи Маркс и хората му. И трябва да са готови да обяснят как така оръжието от убийството се е оказало в дома на техния човек. Защото ако не успеят, адвокатите на Джоуи ще им стъпят на гърлото, ще направят така, че агентът им да изглежда убиец, по-долен от хората, които преследва. Онзи пистолет хвърля съмнение върху цялата операция. Така че най- добрият начин да обяснят присъствието му е да хвърлят вината върху лосанджелиската полиция. Върху едно лошо ченге от едно лошо управление, което открило оръжието в буренака и го подхвърлило на човека, когото смятало за убиеца. Съдебните заседатели ще им повярват. Ще ме превърнат в Марк Фърман на годината.
Бош виждаше, че тя вече няма желание да се смее. В очите й се четеше видима загриженост, но му се струваше, че долавя и тъга. Може би и Елиънър разбираше как го бяха притиснали в ъгъла.
— Алтернативата е да се докаже, че Джоуи Маркс или някой от хората му е подхвърлил пистолета, защото някак си са разбрали, че Люк Гоушън е агент и е трябвало да го дискредитират. Макар че най- вероятно е самата истина, това трудно може да се установи. За Самюълс е по-лесно да хвърли кал върху мен.
Той погледна надолу към полуизядената си вечеря и остави ножа и вилицата си в чинията. Не можеше да хапне нищо повече. Бош отпи голяма глътка вино и после подържа чашата си в ръка.
— Мисля, че здравата съм загазил, Елиънър.
Сериозността на положението най-после започваше да притиска плещите му. Беше действал с убеждението, че истината трябва да победи, и сега ясно виждаше колко малко истина ще се съдържа в крайния резултат. Вдигна поглед към нея. Очите им се срещнаха и той разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Хари се опита да се усмихне.
— Хей, ще измисля нещо — рече детективът. — Не се тревожи.
Тя кимна, но лицето й продължаваше да изглежда смутено.
— Хари, спомняш ли си, когато ме откри в казиното онази вечер и отидохме в бара в „Сийзърс“? Тогава се опита да поговориш с мен. Спомняш ли си какво ми каза — че си щял да постъпиш по друг начин, ако имаш възможност да върнеш времето?
— Да, спомням си.
Тя избърса очите си с длани, преди сълзите й да са бликнали.
— Трябва да ти кажа нещо.
— Можеш да ми кажеш всичко, Елиънър.
— Онова, което ти разказах, че плащам на Куилън уличен данък и всичко останало… има още нещо.
Сега тя го гледаше напрегнато и преди да продължи, се опитваше да разчете реакцията му. Но Бош седеше ненодвижно и чакаше.
— Когато пристигнах във Вегас след освобождаването ма от Фронтера, нямах жилище, нито кола и не познавах никого. Просто смятах да опитам. Нали разбираш, да играя на карти. Имаше едно момиче, Патси Куилън, познавах я от Фронтера. Тя ми каза да потърся чичо й — това беше Тери Куилън — и че той навярно щял да ми даде пари, щом ме провери и разбере как играя. Патси му писа и ме научи да играя.
Бош мълчеше и я слушаше. Вече имаше представа как щеше да продължи това, но не разбираше защо му го казва.
— И той ми даде пари. Наех апартамента, имах и малко налични, с които да играя. Никога не ми каза каквото и да е за Джоуи Маркс, макар че би трябвало да се досетя, че парите идват отнякъде. Винаги е така. Във всеки случай, когато накрая ми съобщи кой всъщност ми е дал парите, той ми каза да не се притеснявам, защото организацията, за която работел, не искала да й връщам дълга. Искали само лихвата.
