По двеста на седмица. Данъкът. Реших, че нямам избор. Вече бях взела парите. Така че започнах да си плащам. В началото ми беше трудно. На няколко пъти нямах парите и следващите седмици трябваше да платя двойно плюс редовната вноска. Веднъж влизаш вътре и повече няма връщане.
Тя погледна надолу към дланите си и плесна с тях по масата.
— Какво те накараха да направиш? — тихо попита Бош, като също избягваше погледай.
— Не е каквото си мислиш — отвърна тя. — Имах късмет, те знаеха за мен. Искам да кажа, че съм била агент. Смятаха, че могат да използват уменията ми, колкото й малки да бяха. Затова просто ме караха да наблюдавам разни хора. Главно в казината. Но на няколко пъти съм ги проследявала навън. През повечето време даже не знаех точно кои са защо беше нужна тази информация, но просто ги наблюдавах, понякога играех с тях на едни и същи маси и докладвах на Тери дали човекът е спечелил, или загубил, с кого е разговарял, какви са особеностите на начина му на игра… нали разбираш, такива неща.
Сега тя просто бъбреше, заобикаляйки същността на въпроса, но Бош не я прекъсна и я остави да продължи.
— Два дни наблюдавах Тони Алайзо по тяхно нареждане. Искаха да знаят колко точно залага и къде ходи, както обикновено. Но както се оказа, той не губеше. Всъщност беше доста добър на покер.
— Къде си го следила?
— А, в ресторанти, в стриптийз клуба, нищо особено.
— Виждала ли си го с момиче?
— Веднъж. Проследих го пеш от „Мираж“ до „Сийзърс“ и после до пазара. След това отиде до „Спаго“ да обядва. Беше сам и после се появи момичето. Беше много младо. Отначало си помислих, че е проститутка, но после разбрах, че я познава. Следобед двамата се върнаха в хотелската му стая и оставаха известно време вътре. После излязоха, качиха се на взетата му под наем кола и той я откара на маникюр и да си супи цигари, после до банката — там момичето си откри сметка. Нищо особено. След това отидоха в стриптийз клуба в северен Вегас. Когато Алайзо си тръгна, беше сам. Тогава разбрах, че момичето е танцьорка.
Бош кимна.
— Следеше ли Тони миналия петък през нощта? — попита той.
— Не. Оказахме се на една и съща маса съвсем случайно, защото той чакаше да се освободи място на скъпата маса. Всъщност тогава вече не бях правила нищо за тях от около месец, само си плащах седмичния данък, докато… Тери…
Тя провлачи глас. Най-после бяха стигнали до повратната точка.
— Докато Тери какво, Елиънър?
Елиънър погледна към избледняващия хоризонт. Светлините оттатък долината се включваха и розови неонови петна изпъстряха сивото небе. Бош не откъсваше очи от нея. Без да престава да наблюдава залеза, тя продължи:
— След като ти ме докара от Метро, Куилън дойде в жилището ми и ме отведе в къщата, където ти ме откри. Не ми обясниха защо, но ми казаха да не излизам оттам. Казаха, че нямало да ми направят нищо, ако ги слушам. Останах там два дни. Само дето ми сложиха белезници последната вечер. Изглежда, знаеха, че ще дойдеш.
Тя замълча за миг. Бош също не продума.
— Опитвам се да ти кажа, че всъщност не бях отвлечена.
Тя погледна надолу към ръцете си.
— И очевидно затова не искаше да съобщим в управлението — тихо рече детективът.
Елиънър кимна.
— Не зная защо не ти разказах всичко това преди. Наистина съжалявам, Хари, аз…
Сега Бош почувства, че думите засядат в гърлото му. Разказът й беше разбираем и правдоподобен. Дори й съчувстваше и разбираше, че тя също е попаднала в бездънна пропаст. Елиънър бе смятала, че няма избор. Но едно не можеше да проумее и това го измъчваше — защо не му беше разказала всичко от самото начало.
— Защо не ми каза, Елиънър? — най-после успя да попита той. — Искам да кажа веднага. Защо не ми го каза онази вечер?
— Не зная — отвърна тя. — Исках… предполагам, че съм се надявала всичко просто да отмине и да не се налага да ти го казвам.
— Тогава защо ми го казваш сега?
Елиънър го погледна право в очите.
— Защото просто трябва да ти кажа всичко… и защото докато бях там в онази къща, чух нещо, което трябва да знаеш.
Детективът затвори очи.
— Съжалявам, Хари. Много съжалявам.
Бош кимна. И той съжаляваше. После прокара длани по лицето си. Не искаше да слуша това, но знаеше, че трябва. Мислите му препускаха, люшкаше се от чувството, че го е предала, до усещането за смут и състрадание. В един миг мислеше за Елиънър, в следващия — за случая. Те знаеха. Някой бе казал на Джоуи Маркс за връзката му с Елиънър. Помисли си за Фелтън и Айвърсън, после за Бакстър и за всички ченгета, които беше видял в Метро. Някой бе предал на Маркс информацията и те бяха използвали Елиънър като примамка за него. Но защо? Защо беше целият този маскарад? Той отвори очи и се втренчи в Елиънър с празен поглед.
— Какво е онова, което си чула и което трябва да зная?
— Беше първата вечер. Държаха ме в задната стая, където беше телевизорът. И където ме намери ти. Държаха ме там и полинезийците също стояха при мен. Но от време на време в другите части на къщата идваха разни хора. Чувах ги да разговарят.
— Гъси и Куилън ли?
— Не, Куилън си тръгна. Познавам гласа му. Не беше той. И не мисля, че е бил Гъси. Струва ми се, че беше Джоуи Маркс и още някой, навярно адвокатът Торино. Който и да е бил, чух един мъж да вика на другия Джо. Затова мисля, че беше Маркс.
— Добре. Продължавай, какво казаха?
— Не успях да чуя всичко. Но единият мъж обясняваше на другия, на онзи, когото наричаше Джо, какво научил за полицейското разследване. За разследването на Метро, предполагам. Чух, че Джо много се ядоса, когато разбра, че пистолетът е бил открит в дома на Люк Гоушън. Помня думите му съвсем ясно. Той викаше: „Как, по дяволите, са открили там проклетия пистолет, като ние не сме го убили?“ И каза, че го били подхвърлили ченгетата. После не чух почти нищо. Те понижиха глас и първият просто се мъчеше да успокои Джо.
Бош втренчено гледаше към нея и се опитваше да анализира думите й.
— Мислиш ли, че е било инсценирано? — попита той. — Нали разбираш, за пред теб, защото са смятали, че ще ги чуеш и ще ми съобщиш?
— Отначало наистина смятах така и това е още една причина, поради която не ти казах веднага — отвърна Елиънър. — Но сега не съм толкова сигурна. Докато Куилън ме откарваше към къщата, аз задавах много въпроси, на които той не отговори. Каза ми само, че съм им трябвала за ден-два, за да подложат на проверка някого, и че нямало да ми обясни нищо повече. Проверка, това е всичко, което ми каза.
— Проверка ли?
— Чуй ме, Хари. Откакто ме измъкна оттам, само за това си мисля.
Тя вдигна пръст.
— Да започнем с онова, което чух. Да речем, че са били Джоуи Маркс и адвокатът му, да приемем също, че не е било инсценирано и че са говорели истината. Значи те не са убили Тони Алайзо, нали така?
— Така.
— Да погледнем сега на нещата от тяхната гледна точка. Те нямат нищо общо с убийството, но един от вътрешните им хора е бил арестуван във връзка с него. А от онова, което са научили от източника си в управлението, изглежда, някой е подхвърлил пистолета. Искам да кажа, че ченгетата са имали отпечатъците и са открили оръжието на убийството в банята на Гоушън. Джоуи Маркс трябва да си е мислил, че го е подхвърлил някой от полицаите, или че Гоушън го е извършил на своя глава поради някакви неизвестни причини. И в двата случая за какво според теб би се погрижил на първо място?
