дупка във ФБР.
— Заповядай — каза Едгар.
— Саласар прати ли вече протокол? — попита Хари.
— За аутопсията ли? — каза Райдър. — Не още. Освен ако още не е в разпределителното.
Бош не им каза, че ако протоколът е бил там, федералните някак си са го взели. Занесе дневника при ксерокса и извади купчината доклади. После настрои машината да копира и двете страни на оригиналните документи и пъхна купчината в отделението за автоматично поемане. Преди да почне, той провери дали има достатъчно хартия. Накрая натисна стартиращия бутон и зачака. В града имаше верига за фотокопиране, която бе дарила машината на участъка и редовно се грижеше за поддръжката й. Това беше единственият модерен уред в бюрото, на който можеше да се разчита. Десет минути по-късно дневникът бе преснет. Бош прибра оригиналните документи обратно в папката и я върна в кашона на бюрото на Едгар. След това взе нова папка от шкафа с канцеларски материали, постави материалите вътре и я остави в едно от чекмеджетата в шкафа, върху който беше залепена визитната му картичка. Накрая каза на двамата си партньори къде е в случай, че им потрябва.
— Хари — тихо рече Райдър. — Имаш намерение да поработиш малко по случая на своя глава, нали?
Той я изгледа за миг. Не знаеше какво дай отговори. После се сети за връзката й с Билетс. Трябваше да е предпазлив.
— Ако е така — продължи тя, навярно доловила колебанието му, — искам и аз да участвам. Знаеш, че бюрото няма да направи нищо повече. Ще оставят нещата както са си.
— И аз се включвам — прибави Едгар.
Бош отново се поколеба, като местеше поглед между двамата. После кимна.
— Какво ще кажете да се срещнем в „Мъсоус“ в дванайсет и половина? — попита той. — Аз черпя.
— Ще бъдем там — отвърна Джери.
Когато се върна на бюрото си, той видя през стъкления прозорец на кабинета, че Билетс е свършила телефонния си разговор и преглежда някакви документи. Вратата беше отворена и Бош влезе вътре, като почука по дървената каса.
— Добро утро, Хари. — Тя говореше и се държеше някак замислено, сякаш се срамуваше, че сега той е на регистратурата. — Случило ли се е нещо, за което трябва незабавно да науча?
— Мисля, че не. Няма почти нищо интересно. Хм, из големите хотели пак се е появил крадец. Поне ми се струва, че е един човек. Снощи е извършил обир в „Шато“, после в „Хият“. Хората изобщо не са се събудили. Почеркът изглежда един и същ.
— Жертвите известни ли са?
— Мисля, че не, но и аз не чета клюкарските списания. Може да не позная някоя известна личност, ако дойде и ме удари.
Тя се усмихна.
— Какви са щетите?
— Не зная. Още не съм свършил с тази купчина. Не съм дошъл за това. Просто исках пак да ти благодаря, че вчера се застъпи за мен.
— Това едва ли може да се нарече застъпване.
— Може и още как. При тези обстоятелства онова, което каза и направи, беше все едно да си сложиш главата в торбата. Благодарен съм ти.
— Е, както вече ти казах, направих го, защото не вярвам във всичко това. И колкото по-скоро отделът по вътрешните работи и бюрото се заровят в случая, толкова по-скоро ще престанат да вярват. Между другото, кога те викат?
— В два.
— Кой ще ти е защитник?
— Един познат от профсъюза, казва се Денис Дзейн. Опитен е и знае какво да прави. Познаваш ли го?
— Не. Но виж, съобщи ми, ако мога да ти помогна с нещо друго.
— Благодаря, лейтенант.
— Грейс.
— Да. Грейс.
Когато се върна на бюрото си, Бош си мислеше за срещата си с Частейн. Според правилника на управлението, щеше да го защищава представител на профсъюза, който всъщност бе детектив. Ролята му щеше да е почти аналогична на адвокат — щеше да съветва Хари какво да казва и как да го казва. Това беше първата официална стъпка от вътрешното разследване и дисциплинарния процес.
Когато вдигна поглед, детективът видя, че на регистратурата стои жена с младо момиче. Очите му бяха зачервени, долната му устна бе подута, като че ли в резултат на ухапване. Беше раздърпано и гледаше към стената зад Бош така, сякаш в нея има прозорец. Но нямаше.
Хари би могъл да ги попита с какво може да им помогне и без да става от бюрото, но отлично разбираше защо са там. БОШ се изправи и се приближи до регистратурата, така че да може да разговаря с тях поверително. Жертвите на изнасилване го натъжаваха най-много. Той знаеше, че не би могъл да издържи и месец в отделението, което се занимаваше с тези случаи. Всички жертви, които беше виждал, гледаха по този начин. Това бе признак, че всичко в живота им вече се е променило, при това завинаги.
След като кратко поговори с майката и дъщерята, Бош попита дали момичето се нуждае от незабавна медицинска помощ и майката отговори отрицателно. Той отвори ниската врата на регистратурата и ги поведе към една от трите стаи за разпити в задната част на участъка. След това отиде в отделението за сексуални престъпления и се приближи до Мари Канту, детектив, която от години се занимаваше с нещо, с което Хари знаеше, че не би могъл да се занимава и месец.
— Мари, имаш случай в трета стая — каза той. — На петнайсет години е. Случило се е снощи. Проявила е прекалено силен интерес към насилника, който работи на съседния ъгъл. Той я хванал и я продал на първия си клиент. Сега е там с майка си.
— Благодаря, Бош. Тъкмо от такова нещо имах нужда в петък. Веднага отивам. Пита ли дали има нужда от лекар?
— Каза, че нямала, но мисля, че отговорът е да.
— Добре, ще се оправя. Благодаря.
Когато се върна на регистратурата, му трябваха няколко Минути, за да се отърси от мислите за момичето, и още четирийсет и пет, за да довърши преглеждането на докладите и да ги отнесе в съответните детективски отделения.
Когато свърши, той погледна през прозореца на Билетс и видя, че отново разговаря по телефона и че пред нея е струпана купчина документи. Бош се изправи, отиде при шкафа си и извади копието на дневника на разследването. После се върна с дебелата папка на бюрото си. Беше решил, че през свободното време между задълженията си на регистратурата ще започне да преглежда дневника. Събитията се бяха развили толкова бързо, че не му бе останало време да го напра, ви. От собствен опит знаеше, че подробностите и нюансите на разследването често са ключ за успешното му разрешава-не. Тъкмо беше започнал бегло да прелиства страниците, когато откъм регистратурата го повика смътно познат глас.
— Наистина ли е онова, което си мисля?
Бош вдигна поглед. Беше О’Грейди, агентът от ФБР. Хари почувства как лицето му пламва от срам, че са го хванали в крачка с дневника и от все по-силната му неприязън към агента.
— Да, точно онова, което си мислиш, О’Грейди. Трябваше да си тук да го вземеш преди половин час.
— Да, ама аз не се движа по вашия график. Имам си работа.
— Каква например, да намериш на твоето приятелче Рой нова опашка ли?
— Просто ми дай папката, Бош. И всичко останало.
Детективът продължаваше да седи.
— За какво ти е, О’Грейди? Всички знаем, че ще оставите случая да потъне. На вас изобщо не ви пука кой е убил Тони Алайзо и не искате да научите.
