Бош се взря в пътя напред и се усмихна.
— Може би не сега, но ще разговаряме. Със сигурност.
5
Когато Бош и Едгар си тръгваха от Централния мъжки затвор в Лос Анджелис, пейджърът на Хари сигнализира и той погледна номера. Не го знаеше, но от телефонната централа му съобщиха, че човекът, който го търси, е в центъра „Паркър“. Детективът извади телефона от куфарчето си и набра номера. Отговори му лейтенант Билетс.
— Къде си, детектив?
Фактът, че лейтенантът не го нарича по име му подсказваше, че навярно не е сама. А това, че се обаждаше от центъра „Паркър“ вместо от бюрото в Холивуд, означаваше, че нещо не е наред.
— В Централния мъжки затвор. Какво има?
— Люк Гоушън с теб ли е?
— Не, току-що го оставихме. Защо, какво има?
— Дай ми регистрационния му номер.
Бош се поколеба за миг, но после стисна телефона под брадичка, докато отвори куфарчето си и извади номера на регистрирането на Гоушън. Той го продиктува на Билетс и отново я попита какво става. Тя за пореден път игнорира въпроса му.
— Детектив — каза лейтенантът, — искам веднага да дойдеш в „Паркър“. В заседателната зала на шестия етаж.
Това беше административният етаж. Там също се намираше щатският отдел по вътрешните работи. Бош отново се поколеба, но накрая отговори:
— Разбира се, Грейс. Искаш ли да дойде и Джери?
— Кажи на детектив Едгар да се връща в холивудския участък. Ще се свържа с него там.
— Имаме само една кола.
— Тогава му кажи да вземе такси и да го впише в личната си сметка за извънредни разходи. Побързай, детектив. Чакаме те тук.
— Чакате ли ме? Кои сте там?
Тя затвори и за миг Бош остана загледан в телефона.
— Какво става? — попита Едгар.
— Не зная.
Бош излезе от асансьора в пустия коридор на шестия етаж и се насочи към заседателната зала. Знаеше, че се намира зад последната врата преди входа за кабинета на началника на полицията в края на коридора. Пожълтелият линолеум беше лъскан наскоро. Докато вървеше с наведена глава, той виждаше как собственото му тъмно отражение се движи точно пред него.
Вратата на заседателната зала бе отворена и когато детективът влезе вътре, всичко погледи се отправиха към него. Бош видя лейтенант Билетс и капитан Левали от холивудския участък, разпозна лицата на заместник-началник Ървин Ървинг и на един кривоглед служител от отдела по вътрешните работи на име Частейн. Но четиримата останали мъже около дългата заседателна маса му бяха непознати. Консервативните им сиви костюми обаче му подсказваха, че са от федералните власти.
— Седнете, детектив Бош — каза Ървинг.
Ървинг седеше сковано изправен в стегнатата си униформа. Бръснатата му глава лъщеше под светлината на флуоресцентните лампи. Той посочи към свободния стол в началото на масата. Бош го издърпа и бавно седна. Мислите му препускаха. Знаеше, че такива срещи на местни шефове и федерални представители са прекалено важни, за да са предизвикани от връзката му с Елиънър Уиш. Ставаше нещо друго и той беше замесен в него. Иначе Билетс щеше да му каже да доведе и Едгар.
— Кой е умрял? — попита той.
Ървинг не обърна внимание на въпроса му. Когато погледът на Бош се плъзна наляво и се спря върху Билетс, лейтенантът извърна очи.
— Детектив, трябва да ви зададем няколко въпроса във връзка с разследването ви на случая Алайзо — каза заместник-началникът.
— В какво ме обвинявате? — попита Хари.
— Не ви обвиняваме в нищо — спокойно рече Ървинг. — Трябва да изясним някои неща.
— Кои са тези хора?
Ървинг представи непознатите. Бош се оказа прав, бяха от федералните власти: Джон Самюълс от прокуратурата на САЩ, работещ в специалната част за борба с организираната престъпност, и трима агенти от три различни отдела на ФБР — Джон О’Грейди от Лос Анджелис, Дан Ийкблад от Лас Вегас и Уендъл Уерис от Чикаго.
Никой не му подаде ръка, никой дори не му кимна. Просто го гледаха с изражение, което излъчваше презрението им към него. Като се имаше предвид, че са от федералните органи, презрението към лосанджелиското полицейско управление беше нещо обичайно. Но Бош все още не разбираше какво точно става.
— Добре — рече Ървинг. — Първо ще изясним някои неща. Оставям г-н Самюълс да продължи оттук нататък.
Самюълс прокара длан по гъстите си черни мустаци и се наведе напред. Той седеше на стола в отсрещния край на масата. Пред него имаше голям жълт бележник с изписани страници, но Бош бе прекалено далеч, за да е в състояние да прочете нещо. В лявата си ръка прокурорът държеше писалка и с нея следеше докъде е стигнал в бележките си.
— Да започнем с обиска в дома на Люк Гоушън в Лас Вегас — каза Самюълс. — Кой точно откри пистолета, по-късно идентифициран като оръжието, използвано за убийството на Антъни Алайзо?
Бош присви очи и отново се опита да улови погледа на Билетс, но тя втренчено гледаше масата пред себе си. Той плъзна поглед по другите лица и забеляза, че Частейн се усмихва. Това не го изненадваше. Детективът се беше срещал с него и преди. Когато срещу служител от управлението се повдигнеха обвинения, разследването на отдела по вътрешните работи и изслушването на комисията по правата стигаха до едно от две възможни открития: обвиненията или се доказваха, или се обявяваха за необосновани. Частейн бе специалист по доказване на обвиненията.
— Ако случаят е обект на вътрешно разследване, мисля, че имам право на защитник — отвърна Бош. — Не зная за какво е всичко това, но нямам какво да ви кажа.
— Детектив — рече Ървинг. Той плъзна лист хартия към Хари. — Това е заповед, подписана от началника на полицията, да окажете съдействие на тези господа. Ако откажете, Ще бъдете дисциплинарно уволнен и тогава вече наистина Ще ви се назначи защитник.
Бош погледна написаната на специален формуляр заповед. Беше получавал такива и по-рано. Представляваше един от начините на управлението да те притиснат в ъгъла — или трябва ще да разговаряш с тях, или да забравиш за заплатата си.
— Аз намерих пистолета — без да вдига поглед от заповедта отвърна той. — Беше в найлонов плик зад тоалетното казанче в банята. Някой каза, че така правели мафиотите в „Кръстникът“. В онзи филм. Но аз не си спомням.
— Сам ли бяхте, когато се предполага, че сте намерили оръжието?
— Предполага ли се? Да не искате да кажете, че не е било там?
— Просто отговорете на въпроса ми, моля.
Бош с отвращение поклати глава. Не знаеше какво става, но изглеждаше по-лошо, отколкото си го бе представял.
— Не бях сам. Къщата беше пълна с полицаи.
— Те бяха ли в банята с вас? — попита О’Грейди.
Бош само го погледна. Бе поне десет години по-млад от Хари и имаше чистичкия вид, който ценеше бюрото.
— Мислех си, че г-н Самюълс ще задава въпросите — каза Ървинг.
