— Хм, слушай, както вече ти казах, мисля, че вече няма от какво да се страхуваш. Но за всеки случай онзи „Глок“ е в куфара ти. Затова го оставих на багаж.
— Почистил си го, докато съм била в банята, така ли? Когато излязох ми се стори, че мирише на смазка.
Той кимна.
— Благодаря ти, но мисля, че вече няма да ми трябва.
— Навярно няма.
Тя погледна към опашката. Последните хора се качваха на самолета. Трябваше да тръгва.
— Беше много добър с мен, Хари. Благодаря ти.
Бош се намръщи.
— Не е достатъчно. Не е достатъчно, за да компенсирам всичко.
Елиънър се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Довиждане, Хари.
— Довиждане, Елиънър.
Той я проследи с поглед как подава билета си и минава през вратата към самолета. Тя не погледна назад и нещо в ума му прошепна, че може никога повече да не я види. Но Бош се отърси от тази мисъл и тръгна обратно през почти пустото летище. Повечето от ротативките бяха празни. Детективът почувства, че го поглъща дълбока самота.
Единствената пречка по време на сутрешната процедура в съда се появи още преди заседанието да е започнало. Уайс се появи от разговор с клиента си и бързо влезе в залата, за да намери Бош и Едгар, които се съвещаваха с Липсън, местния прокурор, поел изслушването за екстрадиране. Грегсън не беше пристигнал от Лос Анджелис. Адвокатът и прокурорът го бяха уверили, че Люк Гоушън съвсем доброволно ще се съгласи да го отведат в Калифорния.
— Детектив Бош? — рече Уайс. — Току-що се видях с клиента си и той поиска преди изслушването да получи отговора на един въпрос. Не зная за какво става дума, но се надявам, че не сте се виждали с клиента ми.
На лицето на Бош се изписа загрижено и в същото време озадачено изражение.
— Какво иска да знае?
— Просто иска да му отговорите колко дълга се е оказала нощта, каквото и да означава това. Бих желал да разбера какво става тук.
— Кажете му само, че всичко е наред.
— Какво е наред, детектив?
— Ако клиентът ви иска да ви съобщи, нека го направи той. Само му предайте отговора ми.
Уайс излезе и се върна в стаята за задържане.
Бош погледна часовника си. Беше девет без пет и той смяташе, че съдията няма да се появи точно в девет. Никой съдия не идваше навреме. Детективът бръкна в джоба си, за да си извади цигарите.
— Излизам навън да запаля една — каза на Едгар.
Хари взе асансьора и излезе пред входа на съда. Времето бе топло и той предполагаше, че денят отново ще е ужасно горещ. През септември в Лас Вегас това беше почти гарантирано. Радваше се, че скоро си заминава. Но знаеше, че пътуването през пустинята в тази жега ще е ужасно.
Бош не забеляза Мики Торино, докато адвокатът не се приближи на няколко метра от него. Той също пушеше, преди да влезе в съда и да се заеме със законните дела на мафията. Двамата си кимнаха.
— Предполагам, че вече сте чули. Край на сделката.
Торино се огледа, сякаш за да провери дали не ги наблюдават.
— Нямам представа за какво говорите, детектив.
— Да, вие никога нищо не знаете.
— Всъщност зная нещо — че допускате грешка. В случай, че такива неща ви интересуват.
— Не мисля. Поне като цяло. Може да не се доберем до истинския престъпник, но сме хванали човека, който е извършил убийството. И накрая ще стигнем до онзи, който му е заповядал. Кой знае, може би ще хванем цялата банда. За кого ще работите тогава, г-н адвокат? Тоест, ако не хванем и вас, разбира се.
Торино се усмихна и поклати глава, сякаш се разправяше с глупаво дете.
— Не знаете с какво си имате работа тук. Няма да стане. Ще имате късмет, ако задържите Гоушън. В най-добрия случай ще останете само с него. Това е всичко.
— Нали знаете, Лъки продължава да вдига врява, че го били натопили. Той, разбира се, смята, че сме го направили ние, но аз зная, че това са глупости. Но не преставам да си мисля: „Ами ако наистина са го натопили?“ Трябва да призная, че не е логично да е запазил оръжието, макар и през живота си да съм виждал още по-тъпи неща. Но ако все пак са го натопили, кой тогава го е направил? Защо му е на Джо-уи Маркс да топи собствения си човек, когато той в крайна сметка ще ни отведе обратно при него? Няма смисъл. Поне от гледна точка на Джоуи. Но тогава си казвам: „Ами ако беше на мястото на дясната ръка на Джоуи, да речем на неговия адвокат, и искаше да станеш голяма клечка?“ Нали разбирате какво искам да кажа? Това ще е страхотен начин да се избавя едновременно от основния си конкурент и от Джоуи. Как ви звучи това, г-н адвокат?
— Ако някога повторите тази глупост пред когото и да е, ужасно, ужасно ще съжалявате.
Бош пристъпи към него, така че лицата им се доближиха само на трийсетина сантиметра едно от друго.
— Ако някога отново ме заплашите, ти ужасно, ужасно ще съжаляваш. Ако някога с Елиънър Уиш отново се случи нещо, ще те държа лично отговорен, боклук такъв, и тогава ще ти се стори, че „съжалявам“ е много мека дума.
Торино отстъпи назад. Без да каже нищо повече, той се отдалечи към съда. Когато отвори тежката стъклена врата, адвокатът погледна към Бош, после изчезна вътре.
Детективът се върна на третия етаж и срещна Едгар, който бързо излизаше от залата, следван от Уайс и Липсън. Бош погледна към часовника. Беше девет и пет.
— Къде беше бе, Хари, цял пакет ли изпуши? — попита Едгар.
— Какво се е случило?
— Всичко свърши. Той е съгласен на екстрадиране. Трябва да докараме колата и да отидем да си го приберем. Ще ни го предадат след петнайсет минути.
— Г-да детективи? — каза Уайс. — Искам да зная до последна подробност как ще отведете клиента ми и какви мерки за сигурност взимате.
Бош прегърна адвоката през рамо и поверително се наведе към него. Бяха спрели пред вратите на асансьорите.
— Основната мярка за сигурност, която взимаме, е, че не съобщаваме на никого как и кога ще се върнем в Лос Анджелис. Това се отнася и за вас, г-н Уайс. Достатъчно ви е да знаете, че до понеделник сутринта клиентът ви ще е в окръжния затвор.
— Почакайте малко. Не можете…
— Да, можем, г-н Уайс — прекъсна го Едгар, когато вратата на асансьора се отвори. — Вашият клиент се съгласи на екстрадирането и след петнайсет минути ще е под наша опека. И нямаме намерение да разкриваме каквато и да е информация, свързана със сигурността му, тук, там или по пътя. Всичко хубаво.
Те го оставиха сам и се качиха на асансьора. Когато вратата се затвори, Уайс им извика, че не им позволявал да разговарят с клиента му, докато лосанджелиският му адвокат не се срещне с него.
Половин час по-късно центърът се виждаше в огледалото на колата и те навлизаха в голата пустиня.
— Кажи „чао“, Лъки — рече Бош. — Няма да се върнеш повече.
Гоушън не отговори нищо. Детективът го погледна в огледалото. Здравенякът намусено седеше на задната седалка с ръце, закопчани с белезници за тежката верига, която опасваше кръста му. Той отвърна на погледа му и за стотна от секундата на Бош му се стори, че долавя в очите му проблясък на страх.
— Просто карай — каза той, след като възстанови равновесието си. — Няма да разговаряме тук.
