Когато стигнаха в жилището на Елиънър, Бош спря автомобила до вратата и отвори багажника.
— Нямаме много време — каза той. — Джери, ти остани навън и гледай да не дойде някой. Елиънър, можеш да напълниш багажника с всичко, което успееш да събереш вътре.
Тя кимна. Разбираше. С Лас Вегас за нея беше свършено. След случилото се повече не можеше да остане тук. Бош се зачуди дали също разбира, че за всичко е виновен той. Ако не се бе появил, животът й нямаше да се промени.
И тримата излязоха от колата и Хари последва Елиънър в апартамента. Тя се спря пред разбитата врата и детективът й каза, че го е направил той.
— Защо?
— Защото след като не ми се обади, си помислих… помислих си нещо друго.
Тя отново кимна. Беше разбрала и това.
— Нямам много — каза Елиънър, като огледа жилището си. — Повечето от нещата тук не ми трябват. Навярно даже няма да имам нужда от целия багажник.
Тя влезе в спалнята, извади от гардероба стар куфар и започна да подрежда в него дрехите си. Когато го напълни, Бош го изнесе и го сложи в багажника. После се върна и видя, че Елиънър слага останалите си дрехи и лични вещи в кашон. Накрая пъхна вътре фотоалбум и отиде в банята, за да донесе аптечката си.
Единственото нещо, което взе от кухнята, бе тирбушон и каничка за кафе с рисунката на „Мираж“.
— Купих си я една вечер, когато спечелих там четиристотин шейсет и три долара — каза тя. — Играех на голямата маса и отдавна бях превишила лимита си, но спечелих. Искам да го запомня.
Тя остави каничката върху пълния кашон.
— Това е. Това е всичко, което е останало от целия ми живот.
Бош я погледна за миг, после изнесе кашона при колата и с известни усилия успя да го намести до куфара. Когато свърши, той се обърна и каза на Елиънър, че трябва да тръгват. Тя стоеше до колата и държеше пред себе си като щит „Нощни птици“, картината на Едуард Хопър.
— Ще има ли място за нея?
— Естествено. Ще й намерим място.
В „Мираж“ Бош отново спря пред входа и видя, че главният портиер се намръщва, когато разпозна колата. Детективът излезе, бързо му показа значката си, така че да не разбере, че не е от местното управление, и му даде двайсет долара.
— По служба съм. Ще се забавя двайсетина-трийсет минути горе. Колата ми трябва тук, защото на тръгване ужасно ще бързаме.
Мъжът погледна към двайсетачката в ръката му, сякаш беше човешко изпражнение. Бош бръкна в джоба си, извади още двайсет и му ги подаде.
— Ставали?
— Става. Оставете ми ключовете.
— Не. Ключовете не. Никой няма да пипа колата.
Детективът трябваше да извади картината от багажника, за да измъкне куфара на Елиънър и комплекта за почистване на оръжие, който държеше там. После затвори капака, като махна с ръка, за да откаже помощта на един от портиерите. Във фоайето той остави куфара на земята и погледна към Едгар.
— Много ти благодаря, Джери. Без теб нямаше да успея. Сега Елиънър ще се преоблече горе и после ще я изпратя на летището. Навярно ще се върна късно. Хайде да се уговорим да се срещнем тук в осем сутринта, за да идем в съда.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойда до летището?
— Не, мисля, че ще се оправим. Маркс повече няма да посмее да направи каквото и да е. А ако имаме късмет, Гъси така или иначе няма да се свести още около час. Отивам да платя.
Той ги остави и отиде на рецепцията. Нямаше опашка. Беше късно. След като даде на чиновничката кредитната си карта, Бош погледна назад. Едгар протегна ръка на Елиънър и тя я стисна, но после го прегърна. След това младият мъж изчезна в претъпканото с хора казино.
Елиънър заговори едва когато стигнаха в стаята му.
— Защо ще ме изпращаш на летището? Нали каза, че според теб нямало да направят нищо?
— Защото искам да съм сигурен, че си в безопасност. А утре няма да имам време да се занимавам с това. Сутринта ще ида в съда и после ще откарам Гоушън в Лос Анджелис. Трябва да се уверя, че си в безопасност.
— Къде трябва да отида?
— Можеш да отседнеш в някой хотел, но мисля, че в дома ми ще е най-добре, най-сигурно. Спомняш ли си къде е?
— Да. Нагоре по „Мълхолънд“, нали?
— Точно така. На „Удроу Уилсън драйв“. Ще ти дам ключа. От летището вземи такси. Аз ще се върна утре вечер.
— И тогава какво?
— Не зная. Ще решим.
Тя седна на ръба на леглото. Бош се приближи, седна до нея и я прегърна през раменете.
— Не зная дали бих могла отново да живея в Лос Анджелис.
— Ще решим.
Той се наведе и я целуна по бузата.
— Не ме целувай. Трябва да взема душ.
Той отново я целуна и после я притегли по гръб върху леглото. Този път се любиха различно. Бяха по- нежни, по-бавни. Всеки от тях откри ритъма на партньора си.
После Бош първи взе душ и докато Елиънър се къпеше след него, взе смазка и парче плат от комплекта си, за да почисти своя „Глок“ от водата в басейна. Провери затвора и спусъка няколко пъти, за да се увери, че оръжието действа безотказно. После зареди пълнителя с нови амуниции. Отиде до гардероба и свали найлоновата торбичка за пране от лавицата, пъхна вътре пистолета и го скри под дрехите в куфара на Елиънър.
Когато излезе от банята, Елиънър облече жълта памучна лятна рокля и сплете косата си на плитка. Бош с удоволствие наблюдаваше опитните й движения. Когато беше готова, той затвори куфара и двамата излязоха от стаята. Главният портиер се приближи до тях.
— И следващия път, като кажете трийсет минути, нека са точно трийсет. Не цял час.
— Извинявай.
— Извинението не върши работа. Можех да си загубя работата, човече.
Бош не му обърна внимание и влезе в колата. На път за летището се опита да подреди мислите си в стегнати изречения, които да може дай каже, но не успя. Чувствата му бяха прекалено объркани.
— Елиънър — най-после рече той. — Всичко, което се случи, беше по моя вина. И искам да се опитам да го компенсирам.
Тя протегна ръка и я постави върху бедрото му. Той отпусна дланта си върху нейната.
На летището Бош паркира колата пред терминала на „Саутуест“ и извади куфара от багажника. След това заключи служебния пистолет и значката си вътре, за да може да мине без проблеми през детектора за метал на летището.
Последният самолет за Лос Анджелис излиташе след двайсет минути. Хари й купи билет и остави куфара й на багаж. Така втория му пистолет нямаше да представлява проблем. После я придружи до терминала, пред който вече се бе събрала опашка.
Той свали ключа за къщата си от връзката, даде й го и й каза точния адрес.
— Не е точно както си я спомняш — рече Бош. — Старата къща се срути от земетресението. Построиха я наново и все още не е съвсем довършена. Но всичко е наред. Чаршафите, хм, сигурно трябваше да ги изпера преди няколко дни, но нямах време. В килера в коридора има чисти.
Тя се усмихна.
— Не се притеснявай, ще намеря всичко.
