Фелтън да не я убие, а да я вземе със себе си. Сигурно е щял да я остави жива само докато се добере до парите. Според мен Вероника е дала на Фелтън фиша от последното залагане на съпруга си, защото е знаела, че той ще го осребри и че ние ще го засечем.
— Какво те кара да мислиш, че става въпрос за банката, в която го видях?
— Защото проверихме всичките му банкови сметки. Парите не са там. Според Пауърс Вероника му е казала, че Тони има депозитен сейф, до който не е имала достъп, докато е бил жив. Затова предполагам, че е във Вегас. През последната година той не е ходил никъде другаде. И щом е завел приятелката си да си открие сметка в определена банка, той би я завел в същата банка, която вече е използвал.
Елиънър кимна.
— Странно е — каза Бош.
— Кое е странно?
— Това, че всичко се свежда до една банка. Въпросът всъщност не е за убийството на Тони Алайзо, става дума за парите, които е скътал. Убийството е нещо като страничен ефект. А ние с теб се запознахме точно така. Във връзка с една банка.
Тя отново кимна и погледът й се зарея някъде далеч. Бош незабавно съжали, че я е върнал към тези спомени.
— Извинявай — рече той. — Предполагам, че всъщност не е толкова странно.
Елиънър вдигна очи към него от дивана.
— Хари, идвам с теб в Лас Вегас.
8
Клонът на „Силвър стейт нашънъл банк“, в който Тони Алайзо беше завел приятелката си, се намираше на ъгъла на малък търговски площад между магазин за електроника и мексикански, ресторант на име „Ла Фуентес“. Когато агентите от ФБР и детективите от полицейското управление в Лос Анджелис пристигнаха в понеделник на разсъмване, паркингът бе почти пуст. Щяха да отворят банката едва в девет, а заведенията и магазините — към десет.
Тъй като всичко беше затворено, агентите се затрудниха с разполагането на наблюдателните си постове. Четирите служебни автомобила на паркинга щяха прекалено да се набиват в очи. Освен тях имаше само още пет коли, четири от които паркирани в края на паркинга и един стар кадилак на първия ред откъм банката. Кадилакът нямаше регистрационни номера. На предното стъкло се виждаше паяжина, прозорците му бяха отворени, багажникът зееше и бе заключен с катинар и верига, прокарана през една от многобройните ръждиви дупки. Имаше тъжния вид на изоставена кола-собственикът му навярно беше поредната жертва на Лас Вегас. Като човек, загубил се в пустинята и умиращ от жажда само на няколко крачки от оазис, кадилакът бе спрял за последен път само на няколко крачки от банката и всичките пари в нея.
След като няколко пъти обиколиха района, за да придобият представа за него, агентите решиха да използват кадилака за прикритие. Облечен в мръсна тениска, един от тях отвори предния капак, пъхна се отдолу и привидно започна да поправя двигателя. Точно до кадилака паркираха фирмен микробус. Вътре седяха четирима агенти. В седем сутринта бяха откарали микробуса в гаража на бюрото и бяха накарали един от служителите да напише с червена боя отстрани „Мексикански ресторант «Ла Фуентес» — основан през 1983 г.“ Когато в осем го оставиха на паркинга, боята все още не беше изсъхнала.
Сега бе девет и паркингът бавно започваше да се пълни, главно със служители от магазините и неколцина клиенти на „Силвър стейт“, които трябваше да се погрижат за бизнеса си веднага щом банката отвореше врати. Бош наблюдаваше всичко това от задната седалка на една от колите на ФБР. Отпред седяха Линдъл и още един агент на име Бейкър. Бяха се разположили в сервизната част на бензиностанцията на „Фламинго роуд“ срещу търговския център, където се намираше банката. Едгар и Райдър бяха в друг автомобил по: нататък по „Фламинго“. В района имаше още две коли на бюрото, едната паркирана, а другата в движение. Според плана Линдъл трябваше да вкара автомобила в паркинга веднага щом станеше по-оживено, така че да не бият много на очи. В допълнение един от хеликоптерите на ФБР правеше широки кръгове високо над площада.
— Отварят — съобщи един от агентите по радиостанцията в колата.
— Ясно, Ла Фуентес — отвърна Линдъл.
Автомобилите на ФБР имаха радиопедал и микрофон на огледалото на предното стъкло, което означаваше, че шофьорът на всяка кола просто натискаше педала и говореше, без да се налага да вдига микрофона към устата си и да се излага на риск да го забележат. Бош бе чул, че в лосанджелиското управление най-после внасят такова оборудване, но първо щяха да го получат отделите за борба с наркотиците и екипите за специално наблюдение.
— Линдъл — каза той. — Случвало ли ти се е някога да говориш по радиото и да натиснеш спирачката по погрешка?
— Не още, Бош. Защо?
— Просто съм любопитен как работи тази чудна машинка.
— Всичко зависи от хората, които работят с нея.
Бош се прозя. Не можеше да си спомни кога е спал за последен път. Бяха пътували цяла нощ, за да стигнат до Лас Вегас, и прекараха остатъка от времето в обмисляне на наблюдението на банката.
— Ти как мислиш, Бош? — попита го Линдъл. — Кога ще се появят?
— Тази сутрин. Те искат да си вземат парите. Няма да чакат дълго.
— Да, може би.
— Според теб ще дойдат по-късно, така ли?
— Ако бях аз, щях да изчакам. Така, ако някой навън наблюдава и чака — независимо дали е от бюрото, от лосанджелиското управление, Пауърс или някой друг — слънцето ще го напече. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Да. Ако седим тук цял ден, когато настъпи моментът, няма да сме в добра кондиция.
Бош замълча и се загледа в Линдъл от задната седалка. Той забеляза, че агентът се е подстригал. Нямаше и следа от мястото, откъдето детективът беше отрязал опашката му.
— Мислиш ли, че ще ти липсва? — попита Бош.
— Какво да ми липсва?
— Да си под прикритие. Онзи живот, искам да кажа.
— Не, вече ми омръзваше. Ще се радвам да заживея нормално.
— Дори и момичетата ли?
Бош видя, че Линдъл бързо плъзва очи към Бейкър и после поглежда към него в огледалото. Трябваше да промени темата.
— Какво мислиш за паркинга сега, Дон? — попита Линдъл.
Бейкър огледа паркинга, който бавно започваше да се пълни. Откъм отсрещния край на банката имаше магазинче за понички и в момента повечето от колите спираха тук заради него.
— Мисля, че можем да влезем и да паркираме до онова магазинче — отвърна Бейкър. — Вече няма да изпъкваме прекалено.
— Добре тогава — каза Линдъл. Той леко повдигна глава така, че да говори към огледалото. — Хм, Ла Фуентес, тук е Рой Роджърс. Заемаме позиция. Ще се обадим от магазина за понички. Това е от задната ви страна. Предполагам.
— Прието — разнесе се отговорът. — Винаги си искал да си откъм опашката ми, нали, Рой?
— Смешен тип — рече Линдъл.
Наблюдаваха един час от новата си позиция, но не се случи нищо. Линдъл успя да приближи още повече колата и я паркира пред школа за раздавачи на карти в казина, която бе отдалечена от банката на разстояние приблизително половината от дължината на паркинга. Беше учебен ден и неколцина бъдещи раздавачи бяха паркирали отпред. Това бе добро прикритие.
— Не зная, Бош — наруши продължителното мълчание Лин-дъл. — Мислиш ли, че все пак ще се появят?
