знаеше. Но бях сигурен, че те ще очистят нея. А аз съм агент, човече. Бях длъжен да се опитам да им попреча. Затова ти казах. Изненадах се, че още тогава не ме разкри.
— Изобщо не ми мина през ум. Ти беше много добър.
— Е, заблудих хората, които трябваше да заблудя. Доскоро, Бош.
— Доскоро. А, Линдъл?
— Да.
— Дали Джоуи Маркс се е сещал, че Тони Алайзо го лъже и тайно си заделя пари?
Линдъл се засмя.
— Никога не се отказваш, а, Бош?
— Предполагам, че не.
— Тази информация ще е част от разследването и не мога да говоря за това. Поне официално.
— Ами неофициално?
— Неофициално ти не си го чул от мен и двамата никога не сме разговаряли. Но Джоуи Маркс смяташе, че всички го мамят. Не вярваше на никого. Всеки път, когато се срещах с него и носех скрито записващо устройство, направо се потях от страх. Защото никога не знаех кога ще си сложи ръката на гърдите ми. Бях с него повече от година и той от време на време продължаваше да го прави. Трябваше да нося касетофончето подмишницата си, човече. Някой път опитай да отлепиш касетофонче от подмишницата си. Много боли.
— Ами Тони?
— Това се опитвам да ти кажа. Естествено, Джоуи смяташе, че Тони го краде. Така си мислеше и за мен. И трябва да разбереш, до известна степен това беше допустимо. Джоуи знаеше, че всеки трябва да сложи по някоя пара отгоре, за да е доволен. Но е възможно да усещаше, че Тони взима повече от допустимото. Никога не ми го е казвал, но зная, че на няколко пъти прати да го проследят в Лос Анджелис. И имаше човек в банката на Тони в Бевърли Хилс. Джоуи получаваше копия от месечния му баланс.
— Наистина ли?
— Да. Определено е щял да разбере, ако Тони е имал някакви по-сериозни влогове.
Бош се замисли за миг, но не успя да се сети какво друго да пита.
— Защо ми задаваш този въпрос, Бош?
— А, не зная, работя по един проблем. Пауърс каза, че според Вероника Алайзо Тони имал скрити два милиона долара.
Линдъл подсвирна.
— Струват ми се доста пари. Ако Джоуи го беше усетил, веднага щеше да го очисти. Това не се вмества в рамките на допустимото.
— Според мен той ги е трупал от години, нали разбираш. Постепенно. Освен това е перял пари и за някои от приятелите на Джоуи в Чикаго и Аризона, нали си спомняш? Може да е крадял и тях.
— Всичко е възможно. Слушай, Бош, после ще ми разкажеш какво е станало. Трябва да хвана самолета.
— Само още нещо.
— Бош, трябва да тръгвам за Бърбанк.
— Чувал ли си някога във Вегас за човек на име Джон Галвин?
Галвин се казваше мъжът, който последен бе посетил Вероника Алайзо в нощта на изчезването й. След продължително мълчание Линдъл отговори, че името не му е познато. Но за Бош това мълчание беше достатъчно.
— Сигурен ли си?
— Виж, изобщо не съм чувал за такъв човек, разбираш ли? Трябва да вървя.
Когато остави слушалката на място, детективът отвори куфарчето си върху масата в трапезарията и извади бележника си, за да си запише някои от нещата, казани от Линдъл. Елиънър се появи от кухнята с прибори и салфетки в ръце.
— Кой беше?
— Линдъл.
— Кой?
— Агентът, който играеше ролята на Люк Гоушън.
— Какво искаше?
— Да се извини, предполагам.
— Звучи ми необичайно. Обикновено бюрото не се извинява за каквото и да е.
— Разговорът не беше официален.
— А. Просто мъжки разговор.
Бош се усмихна, защото Елиънър бе права.
— Какво е това? — попита тя, когато остави приборите на масата и извади касетата с „Фатална страст“ от куфарчето му. — А, не беше ли един от филмите на Тони Алайзо?
— Да. Част от законната му холивудска фасада. Един от филмите, в които участва Вероника. Трябваше да го върна на Киз.
— Гледал ли си го?
Бош кимна.
— Бих искала и аз да го гледам. Хареса ли ти?
— Адски е слаб, но ако искаш, довечера можем да го пуснем.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
— Сигурен съм.
По време на вечерята Бош подробно й разказа за случая. Елиънър му зададе няколко въпроса и накрая потънаха в спокойно мълчание. Болонският сос и спагетите, които беше приготвила, бяха фантастични и Хари наруши тишината, за да й го каже. Тя бе отворила бутилка червено вино, което също бе превъзходно.
После двамата оставиха съдовете в мивката и отидоха в дневната да гледат филма. Бош седеше с ръка, вдигната на облегалката на дивана. Дланта му леко докосваше шията на Елиънър. Беше му досадно да гледа за втори път филма и мислите му бързо се понесоха към събитията от деня. Парите задържаха вниманието му най-дълго. Чудеше се дали Вероника вече ги е взела, или са някъде, където трябва да иде, за да ги прибере. Не бяха в местна банка, реши той. Вече бяха проверили банките в града.
Значи оставаше Лас Вегас. Документите на Тони Алайзо показваха, че през последните десет месеца е ходил само там. Ако бе имал скрити пари, той трябваше да разполага с достъп до тях. Щом парите не бяха тук, значи бяха там. И тъй като до днес Вероника не беше напускала дома си, Бош реши, че още не ги е взела.
Телефонът иззвъня и прекъсна размислите му. Той се изправи и отговори от кухнята, за да не пречи на Елиънър. Търсеше го Ханк Майер от „Мираж“, но гласът му звучеше необичайно. Като на уплашено момче.
— Детектив Бош, мога ли да ви се доверя?
— Естествено, че можете, Ханк. Какво има?
— Стана нещо. Искам да кажа, че нещо се появи. Хм, заради вас научих нещо, което, струва ми се, не би трябвало да зная. Иска ми се всичко това… Не зная какво да…
— Почакайте, почакайте, Ханк. Просто се успокойте и ми кажете какво е станало. Успокойте се. Разкажете ми и ще решим проблема. Независимо какъв е.
— В момента съм в кабинета си. Потърсиха ме вкъщи, защото бях оставил специална бележка в компютъра за онзи залог на вашия човек.
— Ясно.
— Ами тази вечер някой е осребрил фиша.
— Добре, някой го е осребрил. И кой?
— Нали разбирате, оставих в компютъра съкращението на данъчната служба. В смисъл, че трябва да поискат приносителят на фиша да покаже шофьорската си книжка и да вземат номера на социалната му осигуровка, нали разбирате, заради данъците. Поставих бележката, въпреки че фишът беше само за 3500 долара.
