Навярно познава хора, които биха му дали дрехи, без да задават излишни въпроси.
— Ега ти ченгето.
— Да. Странно е. Той откри трупа, нали разбираш, миналата седмица. И понеже беше ченге, аз изобщо не си помислих за него. Още тогава разбрах, че е боклук, но гледах на него единствено като на ченгето, открило трупа. И той трябва да го е знаел. Точно на това е разчитал — че ще бързаме на онази площадка. Хитро го е замислил.
— Може да го е замислила тя.
— Да. По-вероятно да е била тя. Но така или иначе, сега се чувствам… хм, не зная, по-разстроен или разочарован, че тогава не съм му обърнал внимание, отколкото, че днес го изпуснахме. Трябваше да го забележа. В повечето случаи убиецът е точно онзи, който открива трупа. Униформата му ме накара да забравя този факт.
Елиънър се изправи от масата и се приближи до него. Тя обви ръце около врата му и му се усмихна.
— Ще го хванеш. Не се тревожи.
Той кимна. Двамата се целунаха.
— Какво искаше да кажеш преди малко? — попита Елиънър. — Когато и двамата едновременно започнахме да говорим.
— А… Вече не си спомням.
— Значи не е било нещо важно.
— Исках да ти кажа да останеш при мен.
Тя сведе глава на гърдите му, така че Бош не можеше да вижда очите й.
— Хари…
— Просто да видим как ще тръгне. Чувствам се така… сякаш всичките тези години изобщо не ги е имало. Искам… Просто искам да сме заедно. Мога да се грижа за теб. Тук ще се чувстваш в безопасност и ще разполагаш с колкото време ти трябва, за да започнеш отначало. Да си намериш работа, да правиш каквото искаш.
Тя отстъпи назад и го погледна в очите. Сега предупреждението на Ървинг беше последното нещо, за което си мислеше Бош. Единственото, което го интересуваше в момента, бе да я задържи при себе си и да направи всичко, за да постигне това.
— Но минаха много години, Хари. Не можем да ги забравим просто така изведнъж.
Той кимна и сведе очи. Знаеше, че е права, но въпреки всичко не го интересуваше.
— Искам те, Хари — продължи Елиънър. — Теб и никой друг. Но не искам да бързаме. Трябва да сме сигурни. И двамата.
— Аз вече зная, че съм сигурен.
— Само така си мислиш.
— Санта Моника е толкова далеч оттук.
Тя се усмихна, после се засмя и поклати глава.
— В такъв случай, ще ти се налага да оставаш да спиш там, когато ми идваш на гости.
Той отново кимна и двамата се прегърнаха.
— Способна си да ме накараш да забравя много неща, знаеш ли го? — прошепна в ухото й Хари.
— И ти — отвърна Елиънър.
Докато се любиха, телефонът иззвъня, но онзи, който се обаждаше, не остави съобщение на телефонния секретар. По-късно, когато Бош излезе от банята, Елиънър му съобщи, че някой отново е звънял, но без да остави съобщение.
Накрая, докато тя кипваше вода за спагетите, телефонът иззвъня за трети път и Бош вдигна слушалката, преди да се включи секретарят.
— Хей, Бош?
— Да, кой се обажда?
— Рой Линдъл. Помниш ли ме — Люк Гоушън?
— Помня те. Ти ли ме търси на два пъти преди известно време?
— Да, защо не отговори?
— Бях зает. Какво искаш?
— Значи е била кучката, а? — Какво?
— Жената на Тони.
— Да.
— Ти познаваше ли онзи тип Пауърс?
— Не съвсем. Просто съм го мяркал наоколо.
Бош не искаше да му казва нищо, което агентът още не знаеше.
Линдъл отегчено въздъхна.
— Да, Тони веднъж ми каза, че повече се страхувал от жена си, отколкото от Джоуи Маркс.
— Така ли? — внезапно заинтригуван попита Бош. — Кога ти го е казал?
— Не зная. Една нощ разговаряхме в клуба и той просто ми го каза. Спомням си, че заведението вече беше затворено. Той чакаше Лейла и си приказвахме.
— Много ти благодаря, че ми го казваш, Линдъл. Какво друго е споделял с теб?
— Хей, нали сега ти го казвам, Бош. И без това преди не можех. Играех роля, човече, и в тази роля не се предвижда да изпускаш пред ченгетата каквото и да е. А пък после… е, после си мислех, че се опитваш да ме прецакаш. И тогава не исках да ти казвам нищо.
— Но сега вече не е така.
— Да, прав си. Виж, Бош, можех изобщо да не ти се обадя. Но го правя. Мислиш ли, че някой друг от бюрото ще си признае, че сигурно е допуснал грешка по отношение на теб? Няма начин. Но стилът ти ми харесва. Искам да кажа, че даже след като ти отнеха случая, ти не се отказа. И после откри онзи скапаняк. Това говори за смелост и стил, Бош. Разбирам това.
— Страхотно, Рой. Какво друго ти е казал за жена си Тони Алайзо?
— Почти нищо. Просто каза, че била студена. Че го държала изкъсо. Това е всичко. Не можел да получи развод от нея, без да загуби половината от парите си и после да я остави да се мотае наоколо с всичко, което знае за бизнеса му и за хората, с които си е имал работа. Ако разбираш какво искам да кажа.
— Защо не е помолил Джоуи Маркс да я очисти?
— Мисля, че тя се е познавала с Джоуи от едно време и той я е харесвал. Джоуи я е запознал с Тони. Според мен Тони е знаел, че ако иде при Джоуи, просто ще го изритат и после информацията може да стигне до нея. И че ако иде при някой друг, после ще трябва да отговаря пред Джоуи. За такива неща Джоуи имаше последната дума и той не би искал Тони да се замесва в каквото и да е друго, излагащо на опасност прането на парите.
— Добре ли е познавала Джоуи Маркс, как мислиш? Смяташ ли, че сега може да се е върнала при него?
— В никакъв случай. Тя е убила златната кокошка. Тони правеше парите на Джоуи законни. А парите са неговата първа любов.
Известно време двамата помълчаха.
— Ами с теб какво става сега? — накрая попита Бош.
— Искаш да кажеш с проблема ми ли? Довечера се връщам във Вегас. Утре сутрин е изслушването пред предварителния състав на съдебните заседатели. Предполагам, че ще трябва да им говоря поне две седмици. Имам да им разказвам доста неща. За Коледа би трябвало да сме спипали Джоуи и хората му.
— Надявам се, че си водиш телохранители.
— А, да. Не съм сам.
— Ами късмет тогава, Линдъл. Като оставим всички глупости настрана, и на мен ми харесва стилът ти. Искам да те питам нещо. Защо ми каза за скривалището и за полинезийците? Това не се вписваше в ролята ти.
— Трябваше, Бош. Ти ме уплаши.
— Решил си, че наистина ще те очистя, така ли?
— Не бях сигурен, но всъщност не ме безпокоеше това. Имаше хора, които ме пазеха и за които ти не
