ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ СЪТРЕСЕНИЯ КЪМ ВЪЗХОД
Успешно осъщественото Съединение и победоносният триумф на младата българска армия накараха и най-големите скептици за бъдещето на анатемосана от Русия България да погледнат с респект към нея.
Съединението, осъществено като самостоятелна акция от българския народ, княза и правителството, беше заедно с всичко друго и първия сериозен удар върху Берлинския диктат. И за българската общественост, и за европейския политически свят то показа, че твърде вероятно е „корекциите“ на решенията от Берлинския договор да продължават една след друга.
Престижът на България, авторитетът на опълчилия се срещу Русия (а с това и срещу съюза на тримата императори) княз, далеч не бе попречил на оформящата се все по-осезателно в България конфронтация на „русофили“ и „русофоби“. Поддаващи се лесно на лични амбиции пред общонационалните интереси, партийните лидери често сменяха позициите си в зависимост от лични или партийни интереси. Така Драган Цанков, който само месеци преди това, като председател на коалиционния кабинет, опълчил се тогава срещу безцеремон-ното настойничество на Русия, повтаряше като проклятие към Петербург: „не щем им нито меда, нито жилото“, сега се опълчи срещу кабинета на Петко Каравелов на основата на крайно русофилство. „Цанковистите“ и „съединистите“, придошли от бившата Източна Румелия, се обвързаха взаимно в името на сближението с Русия, запазване на Съединението, но без княз Александър I (анатемосан вече от руския цар). Крайните либерали начело със Захари Стоянов, Димитър Ризов, Димитър Петков, Васил Радославов стояха твърдо на позицията на защита на националните интереси и на техния символ, в какъвто сега се бе превърнал князът. „Без Батенберг — няма България“ — твърдяха те и поставяха началото на едно „русофобство“, което щеше да донесе истински престиж на България, но и твърде много беди.
Министър-председателят Петко Каравелов запазваше „междинна позиция“, но държеше на княза не само поради необходимостта от международна стабилност, но и поради личните си симпатии към него.
Междувременно Русия и нейният император приемаха като обида успеха на България, нейното правителство и княза. Реваншистки настроения се раздухваха в Сърбия и Турция. Чрез подклаждани отвън страсти беше твърде вероятно двете страни да нападнат България, без никоя трета страна (евентуално с изключение на Англия) да се намеси в защита на страната ни.
През август 1886 г. императорите на Австро-Унгария и Германия — Франц Йосиф и Вилхелм II — се срещнаха, за да потвърдят категоричната си подкрепа на Русия. Приел след това на осведомителна аудиенция английския посланик в Берлин, Бисмарк бе заявил, че „княз Александър I е кариерист, който обърква мира“.
Междувременно чрез своя военен аташе в София В. Са-харов, Петербург бе проникнал сред офицерските проруски настроени среди (предимно възпитаници на руски военни учебни заведения) и бе успял, докато политиците са водили разгорещени спорове, да формира конспирация за сваляне на княза. Моментът е бил благоприятен. Военният министър Никифоров е болен, а верните на княза офицери Данаил Николаев, Рачо Петров, Коста Паница са в чужбина. Начело на заговорниците застават началникът на Военното училище майор Петър Груев, кап. Анастас Бендерев и капитан Радко Димитриев. Офицерите заговорници, подкрепяни, парично обезпечени и в определен смисъл ръководени от Русия, не привличат в заговора политически сили. Те са уверени, че ще се справят сами. Ролята на официален представител за международни връзки след преврата е отредена за небезизвестния митрополит Климент.
Капитан Бендерев извършва дислокация на войсковите части и изважда по сръбската граница по-голяма част от Първи пехотен полк, предан изцяло на княза. На 9 август 1886 г. рано след полунощ, извеждайки на позиция юнкерите от Военното училище и една дружина от Струмския полк, заговорниците нахлуват в Двореца. Радко Димитриев и Груев събуждат княза и под дулото на револвери го принуждават да подпише абдикацията си. След това, съгласно указанията на руския им наставник, те изпращат под конвой Александър I в Оряхово, а оттам, с параход, на сигурно място — в руския град Рени до устието на Дунава.
Самопровъзгласилият се за главнокомандващ армията Груев още призори отправя нареждане до окръжните управители за провеждане на митинги в подкрепа на извършения „спасителен преврат“. Без да му мислят много, заговорниците подписват под нареждането и Петко Каравелов, който изобщо не бил уведомяван. С друга телеграма Груев нарежда всички военни части да положат незабавно клетва за вярност на новото правителство, в което заговорниците, освен неподозиращия нищо Петко Каравелов като министър-председател, включват и подписват, също без тяхно знание Драган Цанков, Стефан Стамболов (по това време председател на Народното събрание), Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Константин Величков, Михаил Маджаров, Васил Радославов, Константин Стоилов и др. Изобщо салата „тути-фрути“, която в първия момент може да респектира целия административен и военен апарат, а в следващия може да пробуди напълно основателно подозрения и в най-непрозорливите.
Тъкмо по този начин протичат последствията от преврата. Решителният отказ на последователно поканваните Каравелов, Греков и Стоилов да съставят кабинет кара детро-наторите да скалъпят нещо като временно правителство, начело с владиката Климент (кой по-добре от него може да бъде гарант пред руския император?). Като министри в този „кабинет“ са включени Драган Цанков, Христо Стоянов, Тодор Бурмов, Константин Величков и др. Явно подготвената чисто „военна операция“ от руския военен аташе полк. Сахаров била повърхностно обмислена и нескопосано осъществена.
Председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, който по това време бил в провинцията, още в първите 24 часа взема положението в ръцете си. На 10 и 11 август биват извършени контрапреврати в Търново, Ловеч и Пловдив. На 11 август Стамболов създава в Търново „княжеско наместничество“ (Ст. Стамболов, Петко Славейков, Г Стран-ски), което телеграфически поканва екстрадирания насилствено държавен глава да се върне в столицата. Войските в Сливница и Пловдив, верни на княза, настъпват към София, а детронаторите потърсват убежище — кой където намери за добре. Тържествено посрещнат, князът отново стъпва на българска земя.
Победата на все по-ясно очертаващите се „русофобски“ политически сили обаче е само привидна. Ръководени от бивши комити, свикнали да слагат главата си в торбата, незнаещи още добре критериите и измеренията на глобалната европейска политика, „русофобите“ и защитниците на националното достойнство не са наясно (а остават и в бъдеще не напълно наясно) какво значи да се конфронтираш с една велика сила в непосредствена близост с границите й и в сферата на нейното влияние. За Александър I обаче, запознат вече добре с перфидността и бруталността на европейската и специално руската имперска политика, въпросът стои съвършено в по-друг план. За него е ясно, че без съгласието на императора всерусийски и Азиатския департамент в Петербург, той не само няма да може да се задържи в България, но ще превърне съдбата й в прицел на неминуема разплата. Ето защо, връщайки се от Рени и стъпвайки на българския бряг, той отправя телеграма до император Александър III, написана в стил да задоволи вкуса и самолюбието на всесилния азиатски сатрап. Отговорът, както е очаквал и Александър Батенберг, е кратък и ясен: „Не мога да одобря Вашето завръщане в България“. В името на втората си родина, в която той е дошъл като мнителен аристократ, и в неспокойния и метежен живот на която се превръща в предан и обичан от народа владетел, символ на националното самочувствие на току-що освободена България, Батенберг абдикира доброволно на 26 август 1886 г. и напуща страната.
Поведението на княза през целия този период на изпитание е превъзходно. Той прозира вече в истинската им светлина много истини от политическия живот на Балканите и специално на България. Те напълно съвпадат с мнението на един от ескортиращите го детронатори към Оряхово в деня на преврата, капитан Кърджиев: „Аз нямам нищо против Ваше Височество, и зная, че не сте виновен в нищо; но нашият народ е още прост и не знае да оценява заслугите на своя княз, а интелигенцията ни е под чуждо влияние, затова именно никой княз не ще може да се задържи дълго на българския престол“. Удивителна е сентенцията на този български офицер за факторите, определящи политическата атмосфера в страната. Факт, който ще остане в действие и през следващите няколко десетилетия, конфронтирайки интелигенцията ни в ущърб на националните ни интереси. В определени моменти бележити български политици ще успяват за определен период да консолидират държавния живот, но политическата атмосфера в България винаги ще се намира под угрозата на външно влияние и определени политически сили винаги ще се оказват готови да служат на това влияние.
При подписването на абдикацията си първият княз на Третата българска държава назначава за регенти Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.
Привидно финалът на драмата е победа за Русия, но фактически в България именно този финал полага
