началото на политически сили, които ще объркват трайно сметките на руската имперска политика на Балканите, ще сложат началото на предизвикващо възхищение в Европа (поне за определен период) национално българско самочувствие, ще осигурят всестранен просперитет на националния духовен и материален живот, но заедно с това ще затруднят до крайна степен разрешаването на българските национални идеали. Протеже на Русия на Балканите постепенно ще стане Сърбия и това ще пречи винаги за осъществяването на българското обединение.
Пристигналият в България (веднага след абдикацията на княза) руски императорски пратеник, спечелилият си скоро печална слава генерал Каулбарс, поема настойничеството и защитата на преследваните русофили. Той категорично застава на становището да не се провеждат избори за Велико народно събрание. Русия е имала интерес кризисното състояние на върховната власт да продължи колкото може по-дълго.
Регентството обаче съвсем не се съобразява с мнението на Каулбарс, насрочва избори за 10 октомври и ги провежда. Избраното Велико народно събрание е с подчертано преобладаване на „русофоби“ и е свикано на заседание на 15.Х. 1886 г.
Каулбарс обявява от името на руския император, че нито Великото народно събрание, нито неговите решения ще бъдат признати от Русия. Това обаче не смущава регентите. Стамболов предлага на Драган Цанков да състави смесено Регентство, обаче заклелият се вече във вярност към Русия политик отхвърля опита за споразумение.
Междувременно козните от страна на Русия срещу избирането на български княз от Великото народно събрание взимат все по-настойчив характер. В Петербург определена група управляващи дейци (а в България конкретно Каул-барс) замислят анексирането на България, подобно на вече осъщественото такова по отношение на Финландия. Опозиционните (русофилски) среди в България са били обработвани да предложат българската корона на император Александър III, който с това да бъде провъзгласен за велик княз на България.
Независимо от тези прикрити попълзновения обаче, събитията в България следват своя ход. Великото народно събрание избира за български княз датския принц Валдемар, но той, респектирай от руските закани, незабавно отказва оказаната му чест.
Каулбарс, обикаляйки страната, изразявайки на воля гнева и заканите си към Регентството и Великото народно събрание, е все по-гневно посрещан от народните маси (разбира се, не и без помощта на Стамболовата пропаганда). Виждайки се безсилен в България, използвайки някои инциденти с руското консулство в Пловдив, Каулбарс напуща безславно страната и се прибира в Петербург. С това е приключена дейността му като специален имперски пратеник в България.
На 6 ноември 1886 г. дипломатическите отношения между Русия и България са прекъснати.
Недоволен от развоя на събитията Каравелов подава оставка като регент и бива заменен от Георги Живков. Страстите в страната се разпалват още повече. Започва изразеният и продължителен период на „русофобството“ и „ру-софилството“ в нашия живот. Период, който Русия с коварната си имперска политика си е изпросила насила. Той минава като червена нишка в целия последващ стогодишен период. По простата причина, че в 1917 г. царската имперска политика на козни и диверсии е заменена с болшевишката и коминтернска имперска и подривна политика в България.
Обстоятелството, че в нашия общественополитически живот никога не е имало „австрофоби“ или „австрофили“, както и „франкофоби“ или „франкофили“ (ограничени среди от българския народ през Втората световна война, и то само около апогея на военните стълкновения, бяха относителни „англо-фили“ и „германофили“) показват, че основната причина за това активно конфронтиране в политическата действителност в България е последствие от пряката и с определени намерения намеса на Русия в българския живот.
Мъжественото поведение на България и нейните държавници печелили все повече симпатии в Европа, но това не спомага ни най-малко за разрешаване на „българската криза“. Напротив, всеки подходящ кандидат декларира нежеланието си да приеме поканата за българския престол под най-различен повод, но единствената истинска причина е „ветото“, поставено от руския император. Не успяват и инсинуациите на Стамболов за „дуалистична“ монархия на България с Турция или с други съседни монархии, с единствена цел да сплаши Русия и света. Първият от царстващите владетели, на когото косвено се предлага българската корона, е Абдул Хамид II (целта на някогашния хъш за мнозинството „наблюдатели“ е повече от ясна — да се обединят с един замах под личната уния българите от Мизия, Тракия и Македония, а в по-дълбок план — да се осигури за България наследството на разпадащата се Османска империя). Абдул Хамид обаче отказва, явно нежелаещ да има неприятност със застрашителните предупреждения на Александър III. Подобни са и мотивите на Карол I, при предложение за уния с Румъния. Без ефект остава и преднамерено изкуствената заплаха към монархическа Европа с уводни статии, като „Да провъзгласим ли република?“ Единственият опит на Русия да предложи свое протеже — грузинския княз Миг-рели (приятел на императора от младежки години) остава без последствие, поради липса на каквато и да било поддръжка както от Българското Велико народно събрание, така и от великите сили на Европа.
Кризата, продължила месеци, показва ясно, че заплахата от Русия може да се окаже фатална за бъдещето на България. Упълномощена от Събранието делегация в състав: Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчев тръгва из Европа, за да намери подходящ кандидат за българския престол. При посещението си във Виена, посредством австрийския майор Лааба, делегацията се среща с потомствения принц на една от най-древните европейски династии (началото й е от 680 г.) Фердинанд Сакскобургготски. В тенденциозната пропаганда се пише, че кандидатът е бил намерен от делегацията в едно виенско увеселително заведение, което е измислица, прокарвана с определена цел. Бъдещият български княз се е срещнал с делегацията в родовия си дворец във Виена и след обстоен и сериозен разговор е поискал време да размисли върху предложението, преди да даде отговора си. Твърденията на Стивън Констънт в книгата му „Фердинанд лисицата“, че принцът още при първата среща с делегацията е изразил незабавно съгласие и е поискал настойчиво да бъде одобрена кандидатурата му, подлежи на пълно съмнение. Внимателната проверка въз основа на последвалите факти във всички случаи опровергава такова становище. Изобщо Стивън Констънт, потомък на двама известни български политици — Константин Хаджикалчев и Стоян Данев, се е повлиял твърде много от разговорите „на чаша кафе в домашна обстановка“ в онези части от книгата си, в които се занимава с интимния живот на българския княз.
Междувременно делегацията посещава и редица държавни и политически дейци във Виена. Срещата обаче с руския посланик Лобанов-Ростовски е изключително остра и представителят на руския император рязко заявява на българските пратеници, че Русия няма да има нищо общо със сегашното й управление. Сдържани и обезнадеждаващи са били срещите на българската делегация в Париж и Берлин. Относителна подкрепа страната ни е получила само в Лондон.
По същото време диверсиите на руската политика в България продължават, но умело (а и доста брутално) парирани от Регентството. Понякога Русия си позволява наивни рискове. В Бургас със специална задача за създаване на метежи и конспирации е изпратен небезизвестният руски офицер На-боков, но той е бил незабавно заловен и екстрадиран. В замяна на това „русофилите“ масово емигрират — преди всичко в Цариград, Одеса, Букурещ, и образуват свои организации, поставяли си за цел сваляне на правителството в България.
През февруари 1887 г. в гарнизона в Силистра и в Русе се формират проруски офицерски заговори, довели до бунт, смазан от верни на правителството части. Деветимата ръководители на бунта (между които на първо място подполковник Димитър Филов, бащата на бъдещия български ми-нистър-председател през Втората световна война Богдан Филов) са осъдени на смърт „по късата процедура“ и са били разстреляни.
Образуваните преди това комитети на русофили-емигранти в Солун и Цариград, а по-късно в Одрин и Букурещ, подбуждат турското правителство в угода на Русия да се намеси със сила в България, да окупира Източна Румелия и да назначи там за губернатор някой висш турски чиновник. Лишена от държавен глава, България рискува все по-реално да загуби самостоятелността си като държава. Тъкмо тогава единственият представител на царстващ род Фердинанд Сакскобургготски приема окончателно, въпреки заплахата от Русия, да стане княз на България. Великото народно събрание го избира незабавно за държавен глава и на 2 август 1887 г. двадесет и шестгодишният Фердинанд I полага клетва пред Събранието в Търново. „Българската криза“, липсата на държавен глава, на която толкова много разчиташе Русия, приключва.
