1941 г. населени с българи територии от Гърция и Югославия.
Правителството на Багрянов не можеше да се съгласи с такива условия, оказа се в безизходица и подаде оставка. През август, най-сетне, стана факт ръководно тяло на дирижирания от комунистите Отечествен фронт, съставен от привърженици на комунистическата партия БРП (к), БЗНС „Пладне“, левите социалдемократи и, разбира се, политическия кръг „Звено“. Опитите да се постигне споразумение между ОФ и „легалната опозиция“ оставаха безплодни, поради „ветото“ от Москва. Съветският съюз готвеше следващата и последна своя стъпка по отношение на България — обявяване на война и окупиране на страната.
При това положение Регентството, след тридневни преговори, възложи на Константин Муравиев (бивш министър на войната в кабинета на Стамболийски и негов племенник), да състави правителство, в което при обявяване на декларацията му влизаха „десни“ земеделци, народняци и демократи. Бяха оставени места за представители н „Отечествения фронт“. Дори един от тези представители Петко Стайнов (дотогава потомствен народняк) бе „приел“ участие в кабинета, но на 1 септември отказа поради нареждане от Москва до БРП (к) и подопечния й ОФ да прекратят категорично всякакви преговори с „легалната опозиция“.
С първите решения на правителството се ликвидираха националистическите организации, ликвидира се жандармерията, даде се амнистия на партизанските отряди, обяви се пълен неутралитет във войната между Германия и западните велики сили, отмениха се антисемитистките закони, разтурено бе XXV ОНС с обещание за скорошни свободни избори. Богдан Филов бе принуден да подаде оставка като регент. Продължаваше разоръжаването на единични намиращи се на територията на България германски военни чинове.
След прегрупиране на войсковите си съединения на българската граница, Съветският съюз обяви на 5 септември война на България (с която през цялото траене на войната бе поддържал редовни дипломатически отношения и бе използвал легацията си в София като център за разузнаване и диверсия) в най-критичния момент за съдбата на страната. Изненадано от тази бруталност и при безнадеждното положение на преговорите на Стойчо Мошанов в Кайро, правителството на Муравиев скъса дипломатическите си отношения с Германия и започна преговори за примирие със СССР.
В навечерието на всички тези, протичащи с главоломна бързина събития (на 26 август 1944 г.) БРП (к) бе издало поредното си Окръжно № 4 за незабавно избухване на въстание. Дните обаче течаха, без комунистите да могат да направят нищо за вземане на властта. Дори обявената от СССР война не даде промяна на положението. На 6 септември бе обявена стачка на трамвайните служители в столицата (но в разрушената столица трамваите и без друго нямаха никаква съществена функция), обявени бяха и стачни действия и в някои провинциални градове — Пловдив (тютюноработници), Перник (миньори), Габрово и Асеновград, но резултат не се получаваше. Правителството, държавните учреждения, армията и полицията функционираха в пълен обем и напълно нормално. На 7 септември бе насрочен митинг на площада при гарата, но полицията не го разреши и не го допусна. Недалеч оттам при стълкновение бе убит комунистическият функционер Петър Топалов-Шмит.
Часове, а вече и дни течаха след обявяването на война от Съветския съюз. Положението в страната обаче продължаваше да бъде в ръцете на правителството. Изпаряваха се надеждите на коминтерновските дейци в Москва, че с обявяването на война от СССР, властта в страната ще бъде взета от „Отечествения фронт“, който непосредствено след това трябваше да „помоли“ Червената армия да „спаси“ българския народ. Познат похват за „непорочна инвазия“ от страна на тоталитарните държави — Германия, Съветския съюз, Италия.
В България обаче това не можа да бъде осъществено, въпреки големите желания на Москва в това отношение. На 8 септември съветските войски вече маршируваха на българска територия и танковете им вдигаха прах по пътищата. Правителството на Муравиев бе дало разпореждания да не се оказва никаква съпротива от страна на българската войска. Същевременно, считано от 20 ч. на 8 септември, България обяви война на Германия. В определен момент се оказахме във война с всички велики сили. Парадоксално положение, което хода на събитията наложи за страната ни. Въпреки това и на 8 септември властта на Отечествения фронт оставаше само пожелание за комунистическите ръководители от Москва.
При това положение и при наличието на окупиращата България Червена армия, „ръководното ядро“ на Отечествения фронт влезе в тайни преговори с военния министър Иван Маринов, който „прие“ да съдейства за провеждане на преврат в ранните часове на 9 септември. С негова помощ бяха „ангажирани“ прокомунистически функционери в дежурния екип на Министерството на войната (в което квартируваше правителството и Генералният щаб) за вечерта на 8 срещу 9 септември. За помощ разчитат на Прожекторното отделение при Противовъздушния полк край София (което трябваше да заеме Военното министерство), учебната войнишка рота на Военното училище (определена за Централна поща и Телефонна палата). Инженернощурмовата дружина бе определена за Централна гара. В последния момент се разчита и на части от Бронираната бригада.
Това обаче все още се струва недостатъчно за заговорниците, начело на които отново са застанали Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Димо Казасов, но вече като изпълнители на ЦК на БРП (к). Тъкмо заради това бъдещите „революционери“ прибягват към последното „най-сигурно средство“ за заемане на властта. Влизат в преговори с Дирекцията на полицията и въз основа на поетото задължение да не се извършват насилия и репресии срещу полицейските чинове, сключват с главния директор на Българската полиция „джентълменско споразумение“ от 20 ч. на 8 септември полицията в цялата страна да се прибере в участъците. (Споразумението обаче е фактически едностранно, тъй като още от следващия ден след взимане на властта започна унищожаването по физически път на подчинилите се на споразумението полицаи).
По този начин на смрачаване на 8 септември улиците на населените места в страната са обезоръжени и свободни за започване на „героичната революция“ на неуспялата да заеме властта комунистическа партия, дори и при наличието на съветски войски в страната. Легенда, която комунистическите „историографи“ измислиха по-късно за „храбрия Янко“ и неговото „ръководство“ в развитието на събитията, убедителна само за раболепното им въображение, което през 60-те и 70-те години трябваше да превръща „генералния секретар“ в „основна фигура“ на деветосептемврийската нощ.
Нещата стоят съвсем по друг начин. С помощта на ренегата военен министър и на дежурния екип във Военното министерство и посочените по-горе войскови части, привлечени по команден път, превратът бе осъществен на 9 септември между 3 и 4 часа сутринта без да гръмне пушка.
В 6 ч. и 25 мин. по радио София, станалият вече класически превратаджия на България Кимон Георгиев, определен за министър-председател, прочете обръщението на новото ОФ правителство. Една партия, превърнала се през последния четвърт век в „пета колона“ на чужда сила в страната ни, най-после се добра до креслата на властта. След години комунистите щяха да обявят това безславно „присвояване“ на властта най-напред като „въстание“, а след това и като „социалистическа революция“.
Слушах дрезгавия глас на Кимон Георгиев, четящ декларацията в изгрева на това необикновено слънчево утро на 1944 г. всред развалините на София, пред жалките обгорени останки на една вестникарска будка, където около десетина възрастни мъже чакаха да пристигнат „Зора“, „Заря“ или „Утро“. „И тези ще са от ден до пладне…“ — каза някак небрежно един от чакащите. Никой не отвърна нищо. Тогава между овъглените стени на будката провря брадясалата си глава притежателят й. Огледа се наоколо, сякаш чакаше някого, и с провлачения, размазан глас на паралитик произнесе три думи: „Бич Божий идва…“ На малкото площадче думите му отекнаха като прокоба от небето. В по-малко от пет минути, всички потънаха тихомълком из развалините на околните улици. Очите ми на шестнадесетгодишен хлапак за пръв път бяха доловили непознат дотогава смут по лицата на тези хора, прекарали войните и метежите в страната си. Знаеха кой окупира България, кой идва на власт, но предполагам, че не знаеха какво точно ще настъпи в следващите дни. Мислех си понякога, че никой от тях не е допущал, че това, което започваше в тази още безлюдна утрин, щеше да обрече живота на три човешки поколения.
Вестници така и не пристигнаха. Чак следобед тук-таме се появи на един-единствен лист вестникът на новата власт — „Отечествен фронт“.
Детството и юношеството си прекарах в работнически квартал. Семейството ми беше свързано с най- висшите кръгове на българската общественост. У нас се говореха два западни езика, затова нямах нужда от образование в „елитно“ езиково училище. Закон в нашия дом обаче беше да имам за приятели децата от квартала и да уважавам хората, които изкарваха прехраната си с тежък черен труд. Учих в порутеното
